Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Смяташ ли, че зад всичко може да стои твоето посещение в дома му?

— Да, така мисля. Сигурно затова Дженсън беше толкова бесен. Ако не греша, някой с много важен пост, може би Брандуейт или Спиърс, е наредил на Голдън да търси споразумение. Дженсън навярно е възразил, загубил е спора и толкова се е разгневил, че е решил да си го изкара на мен.

Запазих за себе си факта, че генерал Клапър, председателят на Военния съд, също можеше да е автор на тази идея, защото, ако изгубехме делото, винаги можех да обжалвам въз основа на злоупотреба със служебното положение и да го призова в съда. Всъщност колкото повече си мислех за това, толкова по-вероятно ми се струваше, че зад всичко стои Клапър.

— Мисля, че грешиш — каза тя. — Според мен се боят от шестстотинте демонстранти, които Организацията изпрати тук.

— И това може да е фактор — признах.

— Фактор ли? Те се боят до смърт от следващата стъпка, която ще предприемем. Всъщност вече дойде времето да им припари под краката.

— И каква ще е целта? — попитах, искрено разтревожен от възможните отговори.

— Мисля, че ако през следващите пет дни нещата не се подобрят, ще трябва наистина да помислим за споразумение. Затова нека да видим дали не можем да ги убедим да подсладят малко отровата, която ни предлагат.

— Как?

— Като ги накараме да отпаднат обвиненията в извършване на хомосексуални актове и сближаване с редовия състав.

— И какъв е смисълът?

— Просто това са двете обвинения, които искам да отпаднат — отвърна тя, без да се впуска в подробности. — Довери ми се — добави. — Ще цитирам твоя приятел Бързия Еди: ако те постигнат присъда за убийството, останалите обвинения са глупости.

Тъй като добре познавах Катрин, не можех да повярвам и за секунда, че е избрала точно тези две обвинения напълно случайно. Не знаех какво беше замислила, но със сигурност имаше някакъв план.

Отново посетих „Макдоналдс“ и взех четири бигмака, които да добавя към останалите стоки от първа необходимост в куфарчето си — още един стек от шест бири „Молсън“ и бутилка „Джони Уокър“, син етикет. Ако не ви е известно, това е най-добрата разновидност на „Джони Уокър“, която може да се купи с пари. И ако не знаете, струва цяло състояние. Почти ми се доплака, когато го купувах, защото знаех, че няма да изпия и капка от него.

Тъмничарят на рецепцията ме позна веднага, затова нямаше нужда да играя пантомима като превъзбуден клоун, за да му обясня, че искам среща с Уайтхол. Той веднага отиде и доведе горилата, чието мрачно изражение в никакъв случай не показваше, че се радва да ме види.

Нареди ми да вляза в едно съседно помещение и след като затвори вратата, рече:

— Повече никаква контрабанда за Уайтхол. Отвори куфарчето, за да го претърся.

Направих го и в стаята веднага се разнесе ароматът на сандвичите „Биг Мак“. Той се ухили и бръкна вътре с огромните си лапи. Извади бутилката „Джони Уокър“ със син етикет и се вторачи в нея така, сякаш беше Светият Граал.

— Това е за теб — обявих аз. — И два от сандвичите.

Погледите ни се срещнаха, той склони глава настрани и мускулите му изпъкнаха на отчетливи възли. Не можех да разбера дали ставаше дума за морална нерешителност, или за подготовка да ме цапардоса за тъй очевидния ми опит да го подкупя.

— Имаш ли представа колко струва синият „Джони Уокър“? — попитах бързо.

— Двеста двайсет и два долара — измърмори той.

При това го каза с известна доза страст. Имам почти свръхестествена способност да познавам кой какво пие. Без съмнение всеки човек с неговата външност трябваше да е любител на скоча. Беше прекалено грозен, за да успее да се доближи до някакъв друг вид алкохол.

Той нетърпеливо набута бутилката под якето, пъхна двата сандвича в джобовете на панталоните и затвори капака на куфарчето ми. Върна ми го, после лукаво ми помаха с пръст.

Стигнахме до килията на Уайтхол, тъмничарят отвори вратата, даде ми знак да влизам и рече:

— Един час.

— Благодаря — отвърнах, а той заключи вратата зад гърба ми и изчезна.

Аз се обърнах.

— Здрасти, Томи.

Уайтхол не се изправи. Продължи да лежи по гръб.

— Здрасти, господин майор.

Ритнах куфарчето си към него.

— Отвори го. Пак ти нося лакомства.

Очите ми още не бяха свикнали с почти пълния мрак, но го чух да шумоли. Ключалките изщракаха и в килията отново нахлу ароматът на бързите храни. И по-добре, защото вътре пак вонеше на човешки изпражнения — вероятно заради предишното ми посещение.