Брайан Хейг - Врагове по неволя

Бързо измарширувах напред. Вдигнатите му вежди болезнено ми напомняха колко неподходящо съм облечен. Надявах се, че ако изпълня процедурата както трябва, генералът би могъл, дай боже, да не обърне внимание на този факт. Спрях пред писалището и вдъхновен от изпълнението на полковника, който охраняваше светилището на генерала, изстрелях дясната си ръка към челото си толкова устремно, че едва не го насиних.

— Майор Шон Дръмънд се явява по служба, сър!

Той кимна, после навъсено рече на жената:

— Колегата ви пристигна.

Тя бавно извърна глава и аз едва не паднах от стола. Всъщност не седях на стол, но мисля, че разбирате какво искам да кажа. Катрин Карлсън беше моя състудентка от юридическия факултет в университета в Джорджтаун преди осем години. Всъщност не просто беше в моя випуск, беше първа по успех в него. Беше най-интелигентната форма на живот, която някой беше виждал: завършила с отличие подготвителния курс в Харвард, с пълна стипендия за юридическия, главен редактор на студентския вестник на факултета и — повярвайте ми, като ви го казвам — адски неприятно същество.

Нали сте чували фразата „прехвърчат искри“? Е, тя твърде слабо намеква за онова, което се случваше всеки път, когато двамата с Катрин се озовяхме на една плюнка разстояние. Прехвърчаха такива светкавици, че дърветата около нас лумваха в пламъци. Професорите ни ненавиждаха. Останалите студенти ни ненавиждаха. По дяволите, дори чистачите ни ненавиждаха. Не мразеха лично мен. Нито пък нея. Мразеха двама ни, когато бяхме в комплект.

Целият смисъл на обучението по право е да се изучават, разнищват и обсъждат правни въпроси. Е, точно това правехме Катрин Карлсън и аз. Проблемите възникваха, когато стигнехме до обсъждането, тоест излагането на аргументите „за“ и „против“, защото двамата с нея никога, ама нито веднъж не бяхме на едно мнение. Представете си нашите спорове като философска дискусия между Великденското зайче и Атила Бич Божи, които са седнали да сравняват начина си на живот. Катрин, разбира се, беше зайчето. Аз не бях чак такъв хун, но тя злобно ме наричаше точно така, когато искаше да ме ядоса. А когато пък аз исках да го направя, я наричах Лунатичката, защото убежденията й бяха толкова радикални, че просто бяха напуснали земната повърхност.

През втората година от следването нещата се влошиха дотам, че деканът постанови Карлсън и аз да не посещаваме лекции заедно. След това ни забраниха да се храним заедно в стола. После ни разпоредиха да не минаваме по едни и същи коридори, след това — да не влизаме едновременно в библиотеката, а накрая — и в която и да било сграда. Към средата на третата година дочух слухове, че ръководството на факултета обсъждало прехвърлянето на един от двама ни в някой друг университет — достатъчно далеч, например в Европа или Азия, където никой да не чува как си крещим.

Ние не бяхме просто различни; бяхме яростно, непримиримо, катастрофално противоположни. Дори фамилията й Карлсън не беше истинска. Можете ли да си представите? Беше си избрала този псевдоним, защото родителите й всъщност не бяха официално женени. Поне не и в традиционния смисъл на думата, пред свидетели и свещеник или местен съдия. Семейството на Катрин смяташе, че имената, организираната религия, правителствата, законите и прочие са безвъзвратно останали в историята. Родителите й бяха от движението на „децата цветя“ от шейсетте години, които никога не се върнаха в реалния свят. Дори тогава, докато следвахме право, продължаваха да живеят в една от онези нелепи селски комуни в планините на Колорадо. Името на комуната, както узнах по-късно, било Карлсън. Сега разбирате ли защо я подигравах?

Моят баща, от друга страна, беше полковник от американската армия, който бе изплющял печата с името си върху кръщелното ми свидетелство в деня, в който съм се родил, и ме накара да го запазя. Беше военен от кариерата, малко му оставаше да стане генерал, но беше принуден да се пенсионира, след като бе тежко ранен по време на виетнамската война. Как точно го раниха, е деликатна тема, но ако наистина искате да знаете, простреляха го с арбалет точно в центъра на задника. Що се отнася до политическите му убеждения, достатъчно е да кажа, че баща ми би членувал в дружеството на Джон Бърч, ако не смяташе членовете му за твърде мекушави и недисциплинирани. Освен това не беше фанатик. Този отказ от фанатизъм беше единствената либерална черта в цялото му същество.