Брайан Хейг - Врагове по неволя

Стигнахме до портала и оттам вече виждахме входа към другата половина, но точно в този момент ситуацията изведнъж придоби крайно безнадежден вид. Пътят бе задръстен от протестиращи корейци с плакати, някои от които бяха на английски и съдържаха доста обидни думи, а други бяха написани на хангъл, тоест корейската азбука, така че никой не се интересуваше от съдържанието им, защото когато не знаеш нещо, то не може да те засегне, нали така.

Капитан Уилсън ми се ухили широко и изкрещя на шофьора:

— Газ до дупка! Карай през тях!

— Какво? — изписка той.

Уилсън се наведе към ухото му.

— Давай! Натисни клаксона! Карай! Трябва да пресечем този проклет път!

Шофьорът натисна клаксона, даде газ и колата се засили към тълпата от корейци, които безразборно се пръснаха на всички страни.

По някакво чудо успяхме да пресечем, без да убием никого. Поне си мисля, че не убихме никого, защото не се чуха онези ужасни хрущящи звуци от прегазването на нещо живо. Чух как две-три тела силно се блъснаха отстрани в таксито, но се надявах да са се разминали с натъртвания.

— Наистина не биваше да правиш това — казах на Уилсън.

— А?

— Това — поясних и посочих към задното стъкло. — Беше адски лоша идея.

— Но ти направи същото! В „Осан“!

— Където ситуацията бе коренно различна — информирах го аз. — Там се намирахме на военна територия, а тази магистрала е собственост на община Сеул. Освен това тук хората бяха мирни демонстранти, а не озверяла тълпа, която хвърля камъни и коктейли „Молотов“.

Очите му се навлажниха.

— Смяташ, че сгафих?

— И още как — уверих го.

Спряхме пред главния вход на щаба, аз слязох и се наведох към прозореца, откъдето той надничаше като пребито куче.

— Виж, ако загазиш, обади ми се да те защитавам в съда. И не се безпокой, почти не съм губил дело.

Уилсън ме изгледа, после внезапно сграбчи ръката ми и я разтърси. Докато влизах в сградата, все още бълваше благодарности. Офицерите от сухопътните сили може и да не уважават много военните адвокати, но са доста добри в целуването на задници, ако се наложи.

Полковникът, който очевидно служеше за портиер на генерала, вдигна глава и ме изгледа неодобрително. Очите му пробягаха по сандалите ми, спряха се на шарените ми къси панталони и накрая се забиха върху надписа на тениската, който гласеше: „Давай моряко, бий кашиците.“ Май беше проява на лош вкус от моя страна. Човекът сигурно беше завършил академията „Уест Пойнт“, защото очите му наистина пламнаха.

— Кой си ти, по дяволите?

— Майор Шон Дръмънд — отвърнах. — Току-що пристигам, а в хотела ме очакваше съобщение, че ако не се явя тук в петнайсет нула-нула, ще бъда кастриран.

Ухилих се глуповато. Шегата трябваше да стопи леда, да покаже, че съм от нашите, и да предизвика поне съчувствена усмивчица.

Ами, ами. Онзи скочи до тавана и изрева:

— Стигнал си до майор и още не знаеш как да се явяваш пред по-старши офицер?

Аха, значи определено беше възпитаник на „Уест Пойнт“. На тези момчета от западния бряг на Хъдсън никога не можеш да им се накозируваш достатъчно.

Образцово вдигнах ръка до слепоочието си.

— Майор Дръмънд се явява по служба, сър!

Това, изглежда, го умилостиви донякъде. Не много, само донякъде. Отвърна на поздрава ми и ако щете, вярвайте, но неговото козируване беше дори по-образцово от моето. Направо въздухът изплющя, толкова рязко вдигна ръка.

— Ти си адвокатът, нали? — попита.

— Адвокат съм, сър — потвърдих чинно.

— Колегата ти вече е в кабинета на генерал Спиърс.

— Колега ли?

— Точно така — рече той и погледна часовника си. — За разлика от теб тя дойде навреме.

— Тя?

— Какво чакаш още? — излая той и посочи с дългия си строг показалец към резбованата врата.

Разбрах накъде бие. Пристъпих, почуках и влязох в кабинета на генерал Мартин Спиърс, главнокомандващ на всяка военна твар на юг от 38-ия паралел.

Първото, което видях, бе гърбът на жената, застанала пред писалището на генерала. Грива от блестяща черна коса се спускаше като трептящо на вятъра знаме чак до кръста й. Беше ниска и слаба, с широки рамене. Носеше традиционната униформа на жена юрист: тъмносин костюм с панталон на тънко райе, ушит хем да подсилва, хем да тушира сексапила й. Някак си не се връзваше с дългата й коса. Така приличаше на крехка балерина, която неволно е бръкнала в чужд гардероб.

Освен това ме глождеше усещането, че ми е позната отнякъде.

Спиърс отмести пронизващия си поглед от нея и го насочи към мен. Беше слаб, наближаващ шейсетте, с оредяла сива коса, лице на кръвожаден индианец и очи, които сякаш можеха да изстрелват бронебойни снаряди.