Брайан Хейг - Врагове по неволя

Той усърдно кимаше през цялото време, но накрая каза:

— Аха, само че тук нещата не са толкова розови. Направо дъх не можем да си поемем от антиамерикански демонстрации. Толкова е зле, че ни забраниха да напускаме базите. Не отварят порталите за цивилни коли с американски номера, както и за неескортирани военни автомобили.

— Затова ли сме с тази киа?

— По-малко бие на очи. А пък за да дойда да ви посрещна, трябваше разрешение на генерал-майор. Поисках хеликоптер, но, без да се обиждате, отказаха ми с довода, че не сте чак толкова важна клечка.

— Хеликоптер, а? — попитах.

Започвах да си мисля, че този капитан малко прекалява с усърдието си. Все пак бяхме в Южна Корея. Тези хора са ни съюзници, а не врагове.

Той обаче продължи съвсем искрено:

— Знам, че звучи малко налудничаво, но вижте сега, преди два дни американското посолство беше атакувано със запалителни бомби. И пребиха посланика, представете си. Наложи се да го евакуират с медицински самолет на Хаваите.

Отвърнах му с демонстративно примирителния тон на човек, който е прекарал известно време в Корея:

— Не знаеш ли, че антиамериканските демонстрации са популярен местен спорт? Сигурно си отскоро тук. Повярвай ми, Чък, ще свикнеш.

Точно три секунди по-късно вече бях готов да си взема думите назад.

Бяхме изкачили един дълъг стръмен склон и черната врата на военновъздушната база вече се виждаше само на двайсетина метра пред нас. Тогава покривът на колата изведнъж затрещя толкова силно, сякаш ни замеряха с гранати. Върху колата се посипа дъжд от камъни. Погледнах напред и видях три бутилки с коктейл „Молотов“ да летят към нас една след друга. Двете избухнаха върху пистата точно пред колата, третата се плъзна по багажника и избухна зад гърба ни. Двайсетина военни полицаи тичаха към портала и безпомощно размахваха палките си, после се огънаха и побягнаха пред огромната тълпа корейци.

Не съм специалист по безредиците, но съм виждал това-онова. Веднъж наблюдавах как групичка сомалийски провокатори се опитваха да предизвикат неколцина американци от мироопазващите части. Беше карикатурна демонстрация, която всъщност не целеше да навреди на миротворците, а точно обратното — да ги ядоса дотам, че да ги настърви срещу тълпата, за да могат да ги очернят впоследствие. Идеята беше да се провокира кървав сблъсък.

Освен това, като човек, преживял виетнамския период, бях виждал и доста антивоенни демонстрации. Те пък повече приличаха на студентски купони, в които участваха само хлапета, дошли да се надрусат или да се свалят помежду си. При такива демонстрации всички действат безкрайно внимателно, защото всяка страна се моли другата да не направи някоя глупост. Там пък последното нещо, което някой иска, е да се провокират кървави сблъсъци.

Тълпата, която беше превзела пътя, изглеждаше от третия вид: от онези, които искат да провокират безредици и да вземат жертви. В очите на тези хора имаше злоба, а в съзнанието им — жажда за насилие. Лицата им бяха изкривени от гняв и омраза, а мнозина носеха бухалки или коктейли „Молотов“, или пък хвърляха големи камъни. До бараката на охраната двама военни полицаи вече бяха повалени, няколко корейци се бяха скупчили около тях и ги ритаха като празни варели.

Ефрейтор Васкес рязко удари спирачки и се извърна към нас.

— Господин капитан, какво да правя?

Уилсън се беше навел напред и се взираше през стъклото. Замислено потърка брадата си, опита се да прецени ситуацията и потъна в още по-дълбок размисъл. Това безкрайно умуване ме изнерви.

— Газ до дупка! — изкрещях.

— А? — зяпна Васкес.

— Напред!

Васкес се оказа от любимия ми тип войници, които първо изпълняват, а после задават въпроси. Обърна се към волана и натисна педала на газта докрай. Колата изрева и едва не излетя от пътя. Гумите засвистяха и запушиха, зацепвайки в асфалта, и Васкес мъдро натисна и клаксона, за да засили паниката.

Тълпата сякаш изведнъж забеляза голямата черна кола, която се носеше към нея. Впечатлението за вбесени хора се изпари. Според мен веднага схванаха фундаменталната разлика между това да преследваш малочислена група стреснати военни полицаи и да се сблъскаш с предната броня на бързо ускоряващ автомобил.

Демонстрантите се пръснаха на всички страни. Минахме през тесния портал, след това Васкес рязко зави надясно с още свистене на гуми и препусна като луд през лабиринт от тесни криволичещи улички, които след около три минути ни изведоха от селцето Осан на пътя, водещ до магистралата Сеул-Пусан.