Брайан Хейг - Врагове по неволя

Сега беше мой ред да стисна здраво седалката пред себе си.

— Това дали има нещо общо с причината да ме изпратят тук?

Въпросът беше реторичен, разбира се.

— Не, сър — отвърна Уилсън с напълно уверен тон. — Нищо общо.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Защото според вестниците Организацията на военнослужещите хомосексуалисти — някаква група в Щатите — вече е наела екип от цивилни адвокати, които да дойдат тук и да представляват обвинените.

От гърдите ми се изтръгна въздишка на облекчение. Не искам да оставате с впечатлението, че съм придирчив или гнуслив, но през осемте ми години като военен адвокат успях да се измъкна от всякакви опити да ме забъркат в съдебно дело, свързано с хомосексуализъм. Малцина опитни военни адвокати могат да се похвалят със същото. Аз обаче можех. И бях много доволен от това.

Проблемът на дванайсетчасовия ми полет с пикочен мехур, надут до пръсване от кафетата и шестте бири „Молсън“, за които горчиво съжалявах, че бях успял контрабандно да вкарам в самолета, беше в това, че не можех да си позволя да заспя от страх, че ще се събудя подмокрен. Миришех лошо и бях изтощен до крайност, затова казах на капитан Уилсън да ме събуди, когато пристигнем в Сеул.

Ефрейтор Васкес размахваше ръце и хапеше устни, докато оглеждаше големите вдлъбнатини по покрива на колата, а аз измъквах багажа си. Наистина го съжалявах — несъмнено бе уплашен до смърт от перспективата да обяснява грозните белези на сержанта началник на гаража, откъдето бе взел колата. Ако знаете нещо за армейските сержанти, ще разберете какво имам предвид.

После влязох в „Драгън Хил Лодж“ — хотел, притежаван и управляван от военните, разположен на пъпа на база „Йонгсан“, която пък от своя страна се намира в самия център на Сеул. Тук е щабът на големите началници.

Капитан Уилсън, каквото добро момче си беше, ме последва в мраморното фоайе, голямо като пещера, и изчака да се регистрирам. Момичето на рецепцията намери резервацията ми, даде ми една магнитна карта-ключ в замяна на кредитната ми карта „Виза“, взря се в екрана на компютъра и ме информира, че имам съобщение.

Толкова скоро? Е, не бях ли наистина популярен?

— Кам сам ни да — отвърнах чаровно, като подхвърлих една от малкото корейски фрази в оскъдния си репертоар.

Тя ми подаде един плик и аз го отворих с пръст. Съобщението ми нареждаше да се явя в канцеларията на главнокомандващия силите на ООН и на обединените въоръжени сили в Южна Корея точно в петнайсет нула-нула — най-голямата клечка от всички, бригаден генерал Мартин Спиърс, когото не познавах лично, но се славеше с репутацията на стряскащо умен и болезнено взискателен военен.

За незапознатите с военния жаргон „петнайсет нула-нула“ означава „три следобед“, а думата „точно“ бе дебело подчертана с три черти, сякаш ако закъснеех и с минута, вместо генерала щеше да ме посрещне взводът за екзекуции.

Часовникът ми показваше един без десет. Няма проблеми. Оставаха ми два часа да постоя под душа, да обръсна четината от лицето си и да сменя карираните си къси панталони и потната тениска с нова униформа. Точно тогава обаче се сетих, че още карам по бермудско време. Погледнах часовника на стената: показваше три без десет.

Обърнах се към Уилсън.

— Виж, тук пише, че трябва да ме закараш в канцеларията на главнокомандващия до десет минути, иначе лошо ни се пишело. Не искам да те тревожа, Чък, но наистина се надявам да успееш до… Опа, гледай — до девет минути.

Горкият Уилсън се облещи и лицето му потръпна от ужас. Грабна чантата ми, хвърли я през плота на рецепцията и отчаяно ме задърпа за ръката обратно през фоайето.

Докато стигнем до вратата, вече се беше сетил, че е освободил Васкес с колата, и се заоглежда като обезумял, докато не видя някакъв човек да се качва в едно черно такси на десетина метра от нас. Спринтира към таксито, сграбчи човечеца за рамото и го метна назад.

— Конфискуваме колата по служба! — изкрещя той.

Настаних се до него на задната седалка и търпеливо изслушах как увещава шофьора да натисне газта докрай. Оставаха ни осем минути. Човекът най-сетне се подчини и ние изхвърчахме от паркинга.

Военната база „Йонгсан“ е разделена на две половини. В тази, в която се намирахме в момента, има предимно жилищни и служебни сгради — болницата, ветеринарната лечебница, магазините за хранителни стоки и други подобни. Двете части са разделени от основна градска артерия, а щабът на целокупните армейски части на Корейския съюз е разположен познайте къде? В другата половина, естествено.