Брайан Хейг - Врагове по неволя

Пръстите на капитан Уилсън се бяха впили в седалката на Васкес. Лицето му беше бяло като платно.

— Не биваше да го правите — изстена той. — Беше наистина лоша идея.

— И защо? — попитах.

Той поклати глава и ме погледна раздразнено.

— Защото ще получим официално оплакване. Няма никакво съмнение. Можеше да раним някого.

— Точно обратното, Чъки. Те искаха да наранят нас. Освен това военновъздушната база „Осан“ е наша територия. Имаме споразумение с южнокорейците. Тези хора бяха нахлули там незаконно. Ако бяхме ударили някого, това щеше да е напълно законно. Повярвай ми.

Той ме изгледа с крайно съмнение.

— И откъде сте толкова уверен?

— То си е в реда на нещата — отвърнах, — защото съм адвокат.

— Адвокат ли? — попита той с такава физиономия, сякаш току-що бе открил, че е настъпил масивно кучешко изпражнение.

— Аха, нали знаеш — офицер на подчинение на председателя на Военния съд. С разрешително да практикувам право.

Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Нима искате да ми кажете, че минах през всичко това, за да посрещна един военен адвокат?!

Беше му се натрупало доста напрежение и той просто се изтърва. Аз, естествено, не се засегнах. Нали разбирате, военните адвокати никога не са сред първите в списъка с хората, които на всяка цена държите да поканите на рождения си ден. Възприемат ни като смахнати книжни плъхове без капка достойнство и смятат, че нямаме и никакви полезни качества, с които да компенсираме всичко това. Адвокатите не се радват на всенародна почит и в цивилния свят, но там поне предизвикват завист заради парите, които печелят.

На военните адвокати обаче никой не им завижда. Ние си бръснем главите и се обличаме малко смешно, а заплатата ни е с няколко цента над минималната за страната.

Облегнах се назад и кръстосах наскоро загорените си крака.

— И за какво се ядосаха туземците този път?

Уилсън пусна седалката на Васкес и също се облегна назад.

— Трима американски военни изнасилиха и убиха южнокорейски гражданин.

— Лоша работа — отбелязах с безцеремонна небрежност. — Достойно за съжаление, наистина, но такива неща са се случвали много пъти и преди. Има ли нещо специално този път?

— И още как.

— И то е?

— Изнасиленият е мъж.

Кимнах, но не се сетих за нищо по-мъдро от едно „Хм“.

— И това не е най-лошото. Изнасиленото и убито момче е било катюса.

Закимах и посумтях още малко. На военен жаргон „катюса“ е название за южнокорейските военнослужещи, прикрепени към американските части. Думата всъщност е съкращение от „Корейски аташета към U.S. армията“ — още едно доказателство за таланта на военните, когато трябва да се съкрати нещо. Почти всички катюси са с висше образование и говорят английски свободно, ако не и отлично. Повечето корейски момчета смятат службата като катюса за най-приемливия начин да отбият задължителната си военна повинност.

И са прави, тъй като службата в корейската армия е доста скапана история, точно както е било в американската през трийсетте години, когато обикновеният войник е живеел твърде спартански. Заплатата е мизерна, казармите са неотоплявани обори, храната е колкото да не умреш от глад, а корейските сержанти смятат, че ако не бият редовно войниците, ще ги разглезят. Тероризирането и побоите са доста често явление.

Американските войници, от друга страна, несъмнено са най-разглезените военнослужещи в целия свят. Казармите приличат на общежития в добър колеж, храната действително не е изтънчена, но пък сипват по много, а ако някой сержант вдигне ръка на редник, веднага ще му потрябва добър адвокат, като мен например.

Естествено, всяко корейско момче с достатъчно ум в главата иска да служи като катюса. И също тъй естествено е, че всяко корейско момче с достатъчно богати или влиятелни родители постига своето.

Изгледах Чък и казах:

— Вече разбирам защо ситуацията е толкова скапана.

— Нищо не разбирате още — отвърна той и шумно въздъхна. — Името на катюсата е Ли Но Те. Разбира се, след като почти всички тук се казват или Ли, или Ким, не очаквам това да ви говори нещо. Но баща му е Ли Юнг Ким. Знаете ли го?

— Не.

— Той е министърът на отбраната на Южна Корея.

Изведнъж усетих как стомахът ми се свива. Разбирате ли, ето ме мен значи, най-обикновен военен адвокат, и изведнъж по спешност ми се обажда лично председателят на Военния съд, генерал-майорът, който командва целия юридически корпус, и ми нарежда да прекъсна отпуската си и да си занеса задника до военновъздушната база „Андрюс“, откъдето да хвана първия военен самолет до Южна Корея. И още по-лошо, не ми обясни защо. Каза ми само, че ще разбера, когато пристигна.