Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Не, нямаше свидетели. Поне аз не знам. Когато сте хомосексуалист и служите в армията, господин майор, изключително много внимавате за такива неща. Превръщате се в експерт по нощното промъкване. А ако сте кореец, е още по-зле.

— Защо?

— Какво защо? Защо се промъкваме нощем ли?

— Не, мисля, че това го схванах. Но защо корейските хомосексуалисти са такива параноици?

— Не знаете ли?

— Не, не знам. Образовайте ме.

— Защото в Корея хомосексуалистите стоят по-ниско от всяка друга форма на живот. Много от азиатците са напълно предубедени. Много държат на расовата си чистота, на кръвните си връзки и презират всеки, който по някакъв начин омърсява тези отношения. Корейските хомосексуалисти не са хора, те са парии, които дори не заслужават презрение. Не могат да си подадат носа навън. Ето в такъв свят живееше Но. Беше уплашен до смърт да не бъде разкрит. По-уплашен и от мен.

— Но всички — корейците, американските военни, дори Моран и Джаксън до един твърдят, че е бил хетеро. Как ще ми го обясните?

— Моран и Джаксън много добре знаят, че не е така. Останалите навярно смятат, че наистина е бил хетеросексуален. Беше много убедителен. Дори беше стигнал дотам да излиза с жени, за да разсее съмненията. А и жените го харесваха. Беше хубав, нали разбирате? Когато влезеше в някакво помещение, всички се обръщаха да го изгледат, сякаш беше жребец за разплод.

— Родителите му знаели ли са?

— Не. От това се боеше най-много. Обожаваше родителите си. Знаеше, че това ще ги убие. Понякога си мечтаех как ще дойде с мен в Щатите, но той не искаше и да чуе. Никога не би сторил нещо, което да засрами или разочарова родителите му.

Всичко това звучеше като някаква извратена версия на „Ромео и Жулиета“, все същата обречена любовна история, само че в този случай някак си не изпитвах никакво съчувствие към нещастния любовник.

— Добре — казах и продължих. — Апартаментът ви е бил заключен. Няма никакви следи от взлом, така че ако не сте убили Ли, остава да са го направили Моран или Джаксън. Ако трябва да изберете един от двамата, кого бихте посочили?

Той се замисли за миг. За да успее една защитна теза, която се основава на теорията за скалъпено обвинение, трябва да имате изкупителна жертва, на която да припишете престъплението. Не беше необходимо да доказваме, че Моран или Джаксън са извършителите, но трябваше да внесем достатъчно съмнение в съзнанието на съдебните заседатели, за да не могат да бъдат сигурни кой е извършителят. С други думи, трябваше да предизвикаме достатъчно съмнение към факта, че убиецът е Уайтхол.

Най-накрая той каза:

— Никой от тях не би го сторил.

— Не ви попитах за това. Дайте ми нещо, за което да се заловя. Кой от двамата би бил по-вероятният извършител?

— Вижте, господин майор, може да ви се сторя ужасно наивен, но просто не вярвам да го е направил който и да е от тях.

— По дяволите, Уайтхол, дръжте се като възрастен човек! И двамата твърдят, че сте го извършили вие!

Той рязко отвърна:

— Не казват нищо подобно! Четох показанията им. Твърдят, че май били чули шумен скандал. Казват, че Но е бил в стаята ми с мен. Казват, че аз съм махнал колана от шията на Но. Всичко това, с изключение на скандала, е напълно вярно.

Не можех да го опровергая, тъй като още не бях чел показанията, дадени пред Бейлс при вторите разпити.

— А Моран изнасили ли го? — попитах.

— Вече надхвърлихте броя на разрешените въпроси.

— Толкова ли е важно? Просто отговорете на питането ми.

— Не. Продължете да разследвате и след това пак елате при мен.

Искаше ми се да го размажа. Този тип живееше на ориз и вода, на два пъти го бяха пребивали и го очакваше или смъртно наказание, или доживотна присъда в корейски затвор — а второто, както сам бе казал, беше равносилно на смъртна присъда. И въпреки това си играеше на шикалки. Или главата му беше пълна с талаш вместо мозък, или не му се живееше.

А може би беше точно това, сепнах се изведнъж. Може би проклетият тъпанар искаше да се превърне в мъченик на хомосексуалното движение — страдащият Лотарио, пожертвал себе си в името на каузата. Но това би имало успех само ако беше невинен. А той не беше.

Хвърлих поглед към Катрин, а тя сви рамене, все едно искаше да каже: „Какво да се прави?“

— Вижте какво, Уайтхол — рекох, — трябва да бъда откровен с вас. Започвате да ме ядосвате. Имаме само единайсет дни, за да подготвим защитата ви, затова ще бъде най-добре да престанете да играете игрички.