Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Томас? — обади се Катрин.

От ъгъла на миниатюрното помещение се понесе едва доловимо шумолене:

— Катрин, ти ли си?

— Да. Как си?

— Бил съм и по-добре — отвърна той. — Влизайте.

Така и направихме. Килията вонеше. Уайтхол очевидно беше използвал металната кофа в ъгъла за тоалетна и беше също толкова очевидно, че кофата не е била изпразнена.

— Извинете — обърна се Катрин към едрия кореец, — но защо не наредите на някого да изхвърли кофата? За бога, това е отвратително. Ще хване някоя ужасна болест.

— Не се безпокойте — успокои я онзи. — Изпразваме кофите през три дни. Не е трябвало да яде толкова много, преди да дойде тук. Скоро тялото му ще се пречисти, а новата му диета ще реши проблема с отпадъците.

Казано с други думи, съвсем скоро Уайтхол щеше да започне да получава само малка порция ориз и вода, така че да не произвежда толкова много отпадъци. Много са икономични тези корейски затвори.

Обърнах се към надзирателя:

— Бихте ли се отдалечили малко — например на около петнайсет метра? Трябва да обсъдим някои неща с клиента си, а американските закони ни дават правото на конфиденциалност.

— Разбира се — рече той и се ухили, сякаш това беше някаква особено глупава молба.

Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и аз внимателно огледах нашия клиент. Беше облечен с корейска затворническа униформа, която се състоеше от груба памучна пижама и чифт платнени чехли. Устните и лицето му бяха странно изкривени. Или и двете му очи бяха яко насинени, или беше започнал да се превръща в миеща се мечка.

— Грубички са, а? — попитах.

— Много — отвърна той.

— Кой ти стори това? — попита Катрин, готова да вдигне тревога.

— Не се безпокой — отговори Уайтхол.

— Не, аз няма да оставя това така. Аз ще…

— Казах ти, забрави го! — изкрещя Уайтхол толкова настоятелно, че нямаше да се учудя, ако я беше зашлевил.

— По дяволите, Томас, те не могат да постъпват така с теб!

— Катрин, те могат да постъпят и далеч по-лошо. Не ги вбесявай допълнително.

Катрин държеше на своето:

— Ще отида при министъра на правосъдието. Ако трябва, ще свикам пресконференция и ще кажа пред целия свят какво се случва тук.

Уайтхол се стовари на рогозката си.

— А според теб защо изобщо изглеждам по този начин? Измъкнаха ме от килията посред нощ и ме отведоха в една стая да те гледам по Си Ен Ен, след което ме пребиха като куче. Никаква помощ повече, ясно ли ти е?

Чух как Катрин си пое дълбоко въздух, но преди да успее да каже нещо, се намесих:

— Като изключим това, как стоят нещата?

— Непоносимо е.

— Мислиш ли, че ще можеш да издържиш на тези условия до края на живота си?

За миг настъпи пълна тишина. После той каза някъде в тъмното:

— Не, ще се самоубия.

Думите му прозвучаха доста странно, защото не ги изрече ядосано, нито силно, нито дори заплашително, както биха сторили повечето хора в неговото положение — или за да предизвикат съчувствие, или да ви накарат да предложите някакво решение. Тонът му беше съвсем равен и безстрастен, все едно просто ни съобщаваше някакъв факт.

— Капитан Уайтхол — казах. — Колкото повече се задълбочавам във вашия случай, толкова по-вероятен ми се струва такъв изход. Единственият ви шанс сме ние с Катрин. Ще трябва да ни кажете още някои неща.

Върху лицето му се изписа замислено изражение. Истината беше, че садистично се бях надявал няколкото дни в корейския затвор да го накарат да пропее като кастрирано канарче.

— Добре — рече най-накрая. — Ще отговоря на още само два въпроса. Затова внимавайте какво ще попитате.

— Разкажете ми за Ли Но Те — казах аз.

Той тежко въздъхна и мина много време, преди да отговори. Прекалено много време, дори се притесних дали не съм избрал толкова лична или неудобна тема, че да се отрече от думата си. Най-сетне той рече:

— Сигурен съм, че това ще ви прозвучи гадно, но ние бяхме влюбени. Започна се преди пет месеца. Сержантът му го беше пратил във финансовия отдел да вземе някакви формуляри, аз пък проверявах нещо там. Достатъчен беше един поглед, и двамата вече просто знаехме, че сме влюбени.

— Преди пет месеца? — попитах.

— Точно така. Това е причината да наема апартамента извън базата. Това беше нашето… мисля, че схващате картинката. Можех да се срещам там с него, да бъдем заедно, да бъдем сами, в нашето местенце.

— Вие, ъъъ, какво? Ходили сте с него в продължение на пет месеца?

— Редовно се срещахме, да.

— Тогава… какво ще кажете за свидетели? Би трябвало да има свидетели.