Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Добър довод — рече тя. — И аутопсията не посочва контузии по главата му, тоест такива, от които да е изпаднал в безсъзнание?

— Не. Има контузии по корема, ръцете, китките, пищялите, глезените, но не и по главата или лицето.

— Значи няма нищо по лицето? — попита Катрин изненадано.

Подозирах, че се преструва, разбира се, тъй като е нейното усърдие със сигурност вече беше прегледала доклада от аутопсията.

— Точно така — съгласих се аз.

— Не е ли странно?

— Не, доколкото мога да преценя.

— Ами представи си, че се е сбил с нападателя. Борят се и Ли прави всичко възможно да се измъкне. Защо няма рани по лицето?

Имаше основание, но аз имах по-добро:

— Помисли, Катрин. Ако някой иска да го изнасили, би го нападнал отзад. Такава е геометрията при мъжете.

— Тогава откъде са нараняванията по корема и пищялите? — попита тя.

— Не знам. Може нападението да е започнало фронтално, а после нападателят да е минал зад гърба му. Освен това не забравяй, че е удушен с колан, а според аутопсията силата е била приложена изотзад.

— Може би — каза тя, но изобщо не изглеждаше убедена.

Струваше ми се, че просто се мъчи да се улови за първата попаднала сламка, за да изгради защитата си, без да се разсейва с дреболии от сорта на противоречиви доказателства или липса на логика.

— Виж — казах. — Знам, че не ти се иска отново да отваряме тази тема, но колкото повече научавам за това дело, толкова по-съмнителна ми изглежда защитата, която се основава на тезата за скалъпени обвинения.

— Ами остани си със съмненията — въздъхна тя. — Може би няма да е лошо да имам в екипа си и един скептик.

— Може би. Но си помисли какво ще струва това на клиента ни, ако се окаже, че грешиш.

— Като стана дума за него — рече тя и отпи от бирата си, — какво ще кажеш за едно посещение при Томас?

— С каква цел?

— Просто визита, да проверим как е. Сигурно ще му се отрази добре.

— Ще дойда с теб — измърморих, — но ако бях с всичкия си, по-скоро бих го напердашил с бейзболна бухалка, вместо да му повдигам духа.

Колата ни чакаше отвън, но ни трябваха около два часа и известен брой погрешни завои, преди да успеем отново да намерим затвора. Всички пътни знаци бяха на корейски, а Катрин непрекъснато ме ругаеше, сякаш аз бях виновен, че този народ използва някакви безсмислени драскулки за писменост. Някои жени са такива.

Когато спряхме в двора на затвора, вече се смрачаваше. Наредих на шофьора да не гаси двигателя. Необходими ни бяха няколко минути, за да обясним на тъмничаря на рецепцията защо сме тук, тъй като не говореше и думичка английски. Гледаше ни така, сякаш се опитвахме да му продадем нещо, докато аз полагах усилие да му обясня с жестове какво точно искаме. Сочех към бялата стена и повтарях „Уайтхол“, което според мен си беше доста остроумно, но Катрин очевидно смяташе, че съм идиот, и изобщо не полагаше усилия да го прикрие. Най-сетне тъмничарят схвана шегата, ухили се и закима енергично с глава като пале, което е научило някой нов номер. После излезе за малко и се върна с огромния главорез с волското телосложение.

— Искате да посетите Уайтхол, така ли? — попита той и ни се ухили, за да ни покаже всичките си зъби.

— Моля ви — рекох смирено. — Само за няколко минути.

Той скръсти ръчища на масивния си гръден кош.

— Трябваше да се обадите предварително.

— Много съжалявам за този пропуск — казах. — Разчитаме на вашето великодушие да ни разрешите да го видим.

Той ме гледа намръщен в продължение на няколко секунди, като или си мислеше, че го будалкам, или пък не му харесваше да го смятат за великодушен, но накрая спусна ръце и ни даде знак да го последваме. Минахме по същия маршрут, отново цареше същата призрачна тишина. Кълна се, че чух как някой пръдна на третия етаж.

— Пак ли имат час за четене? — попитах.

— Не, сега е часът за молитва.

— И какво се прави?

— Молят Господ да им прости.

— Всички ли са християни?

— Когато влязат тук, не. Но всички си тръгват набожни.

Вече бяхме стигнали до килията на Уайтхол и едрият кореец търсеше ключа из джобовете си.

— Само аз имам ключ — каза той, мушна го в ключалката и го завъртя рязко. — Заради безопасността на Уайтхол. Тук има достатъчно хора, които биха го убили с удоволствие. Дори сред тъмничарите.

Оставих думите му без коментар и двамата с Катрин мушнахме глави в килията. Освен това премълчах, че и аз самият бих го убил с удоволствие.

Трябваше ни известно време, за да свикнем с тъмнината. Лъчите на мъждивата крушка бяха толкова слаби, че едва стигаха до пода на килията.