Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Е, нали ти беше онзи идиот, който уговори клиента ни да се откаже от споразумение. Все още ли мислиш, че идеята ти беше страхотна, Дръмънд? Все още ли смяташ, че даде най-добрия юридически съвет на нашия клиент?

— Моите два цента в залога нямаха никакво значение. Той никога не беше имал намерението да приеме споразумение.

Тя се вторачи в мен.

— Не те попитах това. Все още ли смяташ, че си му дал най-добрия юридически съвет?

— Не знам дали е бил най-добрият юридически съвет, но беше моят най-добър съвет.

Лицето й беше студено и неподвижно. Опитваше се да ме смрази с поглед, но аз не й се оставях. Психолозите наричат това „прехвърляне“. Беше бясна на клиента си и понеже аз се бях съгласил с него, се превръщах в удобна мишена, върху която да излее гнева си.

Катрин насочи пръст към лицето ми.

— Искам те в три следобед в кабинета ми със стратегия за отводите. Това би трябвало да е по твоята специалност. Искам преглед на потенциалните заседатели и подробни списъци на всички въпроси.

— Добре.

Пръстът й все още беше насочен към лицето ми.

— И не си пъхай носа в нищо друго. Отсега нататък задълженията ти се ограничават до това да ме съветваш по въпроси от военното право. Повече няма да разговаряш с клиента ни. Няма да се срещаш със съдията. Няма да участваш в прегледите на стратегията ни. Ако пристъпиш и крачка извън тези граници, ще те отстраня от екипа. Ясно ли е?

— Ясно.

След това излезе от стаята. Погледнах Али; тя отказа да срещне погледа ми. По всичко личеше, че Катрин и хората й бяха взели някои решения за мен, докато ме е нямало. Вече не бях доверен член на екипа. А може и никога да не съм бил.

Взех си списъка и с накуцване се оттеглих. Можех да остана и да споря с Катрин, но имаше ли смисъл? Освен това така нещата се улесняваха. Можех да посветя времето си на залавянето на Бейлс, без да се безпокоя за процеса.

Върнах се направо в хотелската стая и се заех с разработването на плана за отводите. След като имах осемгодишен опит в пресяването на потенциалните заседатели, това беше сравнително проста задача. Първо ограждаш с кръгче имената на офицерите, които биха могли да бъдат благоразположени към защитата — в този случай жени, членове на малцинствени групи и офицери, които работят в „по-меки“ служби, точно в този ред. После поставяш стрелка срещу имената на хората, които искаш да бъдат отхвърлени. На първо място са пехотинците, особено тези с по-високи чинове, тъй като колкото по-дълго са служили, толкова по-голяма е вероятността да са пропити с военната култура и малките й извратени особености.

След това започваш да разработваш поредица от въпроси като: „Чели ли сте вестникарски статии, гледали ли сте телевизионни програми за това дело, които по някакъв начин да са ви предразположили или предубедили?“ Налага се да се зададе този въпрос, макар че той е нож с две остриета, защото може да елиминира също толкова съчувстващи, колкото и твърдоглави потенциални съдебни заседатели. След това стигаш до въпросите, които единствено опитен военен юрист би могъл да зададе. Например: „Наказвали ли сте някога войник за хомосексуализъм?“ Тъй като Уайтхол беше капитан, всички заседатели трябваше да са най-малко капитани, а това в случая с пехотните офицери означаваше, че всички са заемали командни постове. На една немалка част от тях все са им се случвали подчинени с хомосексуални забежки и офицерите е трябвало да вземат решение как да ги накажат. Съмнявах се, че мнозина щяха да признаят публично, че са се отнесли меко с тях. По този начин щяхме да се отървем от известен брой пехотни офицери.

Измислих и една готина провокация: „Целували ли сте се с мъж?“ Ако зададете този въпрос на един средностатистически гражданин от мъжки пол, най-вероятно ще получите отрицателен отговор. Задайте го обаче на някой тип с високо ниво на тестостерона — някой мъжага от десантните части, рейнджър или пък пехотинец — и ще последва злобно ръмжене, презрително сумтене и отговор, изпълнен с отвращение. Накратко казано, непреднамерената проява на хомофобски предразсъдъци от този тип щеше да изхвърли още няколко пехотни офицери.

Добавих още няколко от тези коварни въпроси кинжали, след което сметнах работата си за свършена. Обадих се на Мърсър и му казах, че тръгвам. Предупреждението беше заради корейските ченгета, които ме следяха. Когато преминах през портала в другата част на базата „Йонгсан“, където бе разположен офисът на Мърсър, той вече имаше свои хора в охраната, които да попречат на ченгетата да ме последват.