Джеф Абот - 9-те слънца

— Аха.

— Не вярвам, че ще преследваш престъпници, понесъл на конче Даниъл.

— Няма.

— Ще ми върнеш ли баровете тогава? — попита Мила извънредно любезно.

— Не.

— Не разбирам.

— Е, все някой трябва да управлява баровете на „Кръглата маса“, нали? И другите им наемници, като теб например, трябва да използват баровете като убежища, нали?

— Да.

— Тогава ме остави да ги управлявам. Ще се погрижа да ви носят добри печалби.

— И това ще ти бъде достатъчно?

— Засега.

Мила опря колене в брадичката си.

— Ами това, което старият кучи син каза за брат ти?

— Имам Даниъл. Отмъщението не ме интересува.

— Ще ми позволиш ли да съм откровена?

— Все още си ми шеф.

— Забравих за момент. Сега си омагьосан от това мазно дете. Искаш да си добър и грижовен баща. Но ще се изнервиш, ще се отегчиш.

— Никога няма да ми доскучае с него.

Мила кимна.

— Ще се отегчиш от това, че не знаеш.

— Да не знам истината?

Според Цвиман „Новем солес“ ме бяха включили в плановете си. Бяха го обмисляли години наред. Все още нямах представа за какви планове ставаше дума. Исках ли да узная?

— Не, ще поискаш да знаеш какво правят гаднярите — отвърна Мила. — С Джак Мин унищожихте основните им източници на информация. Засега. Изнудването и без това няма дълъг срок на годност. Но те ще заменят Цвиман с друг задник и ще измислят нови лудории. Нови начини да печелят пари и власт. Или ще се появи нов злодей, срещу когото трябва да се изправим, защото никой не съзнава, че е заплаха, или никой не смее да му се опълчи.

— Не е мой проблем — казах предпазливо. — Докато не стане.

— О. Моята искрица надежда. Тогава задръж баровете. Засега. Гледай да печелиш добре, иначе ще започна да подарявам на Дани дискове с най-тъпите филмчета.

— Леони го нарича Дат.

Мила направи физиономия.

— За жена, която съчинява имена, има ужасен вкус.

Тя отметна глава към плъзгащата се стъклена врата.

— Излезе, когато дойдох.

— Обаянието ти е неустоимо.

— Защо е още тук?

— Заради Даниъл.

— Колко удобно бавачката му да е фалшификатор. Несъмнено ще го научи да ти подправя подписа в извинителните бележки за училище.

— Не му е бавачка.

— Добре де. Не му е майка, не ти е съпруга. Какво е тогава? Освен шлифован лъжец.

— Обмисляме го.

Мила се взря в пюрето, стичащо се между устните на Даниъл.

— Забелязах, че тук има три спални. И трите се използват.

— Умееш да броиш.

— Сам, тя няма права над детето ти. Осиновила го е нелегално, в разрез с морала. Не я награждавай. Не допускай… тази жена в живота си.

Погледнах я.

— Мислиш ли, че ще изпратя в затвора човек, който обича Даниъл и е готов да умре за него?

— Не. Не бива да излагаш и себе си на такава опасност. Полицаите ще те разпитват къде си бил, когато се е родил Даниъл.

Вярно.

— Всичко свърши — отговорих. — И това е моя работа, не твоя.

— Добре — тихо каза Мила.

Реших да сменя темата.

— Източникът ти от ЦРУ докладва ли нещо ново за Джак Мин?

— Да. С приятелката му имат нови имена, нова работа, ново местожителство. Чисто ново начало.

Ново начало. Нима не се полага на всекиго?

Оставих Мила да размишлява дали хавлиена кърпа ще я защити от мазната прегръдка на Даниъл и тръгнах по пясъка. Леони стоеше до водата. Океанът прииждаше към краката й и после се отдръпваше. Приливи и отливи. Където свършва един свят, започва друг. Харесваше ми, когато изпращаха добродетелните ми глобални родители в крайбрежни райони. Пясъкът е начало и край, водата унищожава и обновява едновременно. Леони беше облечена в жълта плажна рокля, носеше шапка с широка периферия.

— Видя ли, че Мила дойде? — попита тя, когато застанах до нея.

— Да. Побъбрихме си.

— Още ме мрази.

— Тя мрази повечето хора. Освен Даниъл.

— Единственото й положително качество.

— Ще задържа баровете.

— О, Даниъл ще пътува с теб, предполагам.

— Не съм сигурен, че искам да повтори скиталческото ми детство.

Тя се взря в лодките, кръстосващи морето. После ме погледна.

— Какво означава това?

— Означава, че ще пътувам и ще се връщам у дома. Където ще ми трябва помощ.

— Работа ли ми предлагаш? — попита хладно.

— Работа? Не. Ти си единствената майка, която Даниъл познава, Леони. Не мога да му я отнема. Не мога да ти го отнема.

Тя сви устни.

— Ако ще го правиш някой ден, Сам, направи го сега. По-лесно е.

— Не. Знам, че го обичаш.

— А законните ми права върху него? — попита едва доловимо, въпрос, който не смееше да произнесе.