Джеф Абот - 9-те слънца

Той вдигна отново юмруче и аз го целунах.

Бахамите

Даниъл се страхуваше от водата.

Притисках го до себе си. Понякога ми беше трудно да го пусна, сякаш се нуждаех от допира му като утеха. Той свикна с мен през изминалите няколко седмици и аз се успокоявах, че отсъствието ми през първите няколко месеца от живота му няма да е непреодолимо препятствие. Повтарях си, че дългото ми отсъствие в началото на живота му няма да го нарани. Четях ненаситно статии в Гугъл за раздялата с родителите. Но мнението на експертите нямаше значение.

Щях да поправя стореното.

Разхождахме се край прибоя и той се взираше в надигащите се вълни край глезените ми. Прецених внимателно момента и след като вълната се оттегли, потопих крачетата му в хладната вода. Той се разкикоти. Когато следващата вълна заприижда, аз го вдигнах високо нагоре. Даниъл обичаше да го подхвърлят към небето. Продължихме да си играем, той се смееше, докато не сбърках и една разпенена вълна пропълзя над банския му костюм и го намокри до гърдите. Той извика уплашено. Знаех, че държи на спокойствието.

Леони се беше грижила добре за него.

Върнах се с недоволното си момче в крайбрежната вила. Мислех, че Леони е вътре и приготвя обяда, но пред масата седеше Мила.

— Здравей — казах и размахах ръчичката на Даниъл за поздрав. — Здрасти, Мила. Сърфирах без сърф.

— Моля те — каза Мила, — не се отнасяй с това прекрасно дете като с кукла.

Стана и го докосна игриво с показалец по носа. Намръщи се.

— Прилича на мръсно прасенце.

— От слънцезащитното мляко.

— Потопил си го в него?

— Не исках да изгори.

— Чудно как успяваш да го задържиш.

— Искаш ли да го гушнеш?

— Памук — каза тя, сочейки блузата си. — Рискувам да ми остане мазно петно.

Но размаха омазнения си показалец към Даниъл и му отправи усмивка, която ми се стори твърде ослепителна.

— Сладко, сладко, бебче — припя тя.

Даниъл изгъргори в отговор. Още се колебаеше как да приеме Мила.

— Мисля, че гледаше със смесени чувства на бебетата — констатирах.

Сложих го да седне и му избърсах ръцете. Морските изследователи се нуждаят от похапване. Отворих шишенце със сливово пюре. Седнах и пъхнах лъжичка в устата му. Той я изгълта лакомо.

— Човешките същества са много по-интересни, когато достигнат училищна възраст. Тогава ми харесват повече — погледна ме тя. — Може да се пенсионирам и да стана отново учителка. Само за Даниъл. Ще отворя езиково училище.

Тя сбърчи чело.

— Чувам, че търсят нови попълнения.

— Уха.

— Рикардо Браун е новият герой. Унищожил престъпна групировка тук, която шпионирала американски граждани, правителствени служители и компании. Убил босовете на групировката — израелец и французойка.

— Герой е, разбира се. Ще повторя — истински герой.

— Ранен при изпълнение на служебен дълг. Пенсиониран с почести. Без прощален коктейл обаче. Върнал се във Флорида. Живее много тихо.

— Значи не сгрешихме, че дадохме бележника на Огъст. Снимката на Браун с две от Слънцата го спира да се върне…

— Прекрасният червен бележник не може да ни навреди — сви рамене Мила. — Скъсах страниците, които се отнасяха до мен.

— Онези за „Кръглата маса“?

— Бяха малко. Но има някои полезни хора в липсващите страници от червеното бележниче. Според мен е по-добре да им дадем шанс да изкупят греховете си, като ни помагат, отколкото да ги изнудва „Новем солес“.

Поклатих глава.

— На доброволни начала — прокашля се тя.

— ЦРУ разполага с повече ресурси от нас в борбата с „Новем солес“.

— И ще елиминира поне неколцина, свързани с изнудваческия кръг. Ще разкрие част от плановете им. Но, Сам, Деветте слънца няма да се оттеглят. Някои загиват, други ги заместват. Приятелят ти Браун е създал твърде ефективен и полезен орден. Спечелили са прекалено много пари, сдобили са се с твърде много власт. Няма да се откажат.

— Чудя се дали не трябваше да го убия.

— Не говори за убийства пред бебчето — каза тя. — Лошо е за развитието на детето. Спазвай някакви граници.

— Значи Браун не управлява „Специални проекти“.

— Не.

— Кой е шефът?

— Една от малкото големи тайни, които не знам.

— Наистина ли?

Надявах се да е Огъст. Все пак той им поднесе на тепсия Джак Мин.

— Наистина не знам и ми е все едно. Ти си ми проблемът.

— Защо?

Знаех какво ще последва.

— Дадохме ти много барове.

— Да. Благодаря.

— Барове, които да ти служат като прикритие, за да изпълняваш задачи за нас.