Джеф Абот - 9-те слънца

— Няма да обсъждам съпругата си с теб.

— Готов си да напуснеш бойното поле.

Втренчих се право напред.

— Повтори, мисля, повече от веднъж, че фирмата те е държала в частния си затвор и си спал върху каменни подове. И как този свят вярва, че си виновен, и искаш единствено предишния си живот.

— Предишния ми живот го няма.

— Нищо подобно. Не е така — каза той. — Сега замълчи. Ще обсъдим всичко подробно, когато стигнем там, накъдето сме се запътили.

По магистрала 87-север

Леони беше затъкнала мобилния телефон в ботите си, високи до глезените. Очите й бяха насочени напред, от време на време поглеждаше през прозореца, преструвайки се, че слуша странния разговор.

Изпрати на Рей Брустър текстово съобщение: „Северно по 87, край Кингстън преди 5 минути“.

Изключи телефона и го пъхна в обувката.

Двамата мъже на предната седалка, вглъбени в разговора, погълнати от гнева и недоверието си, не забелязаха.

Браун караше агресивно и бързо и скъси разстоянието между своя ван и колата на Цвиман на десет мили. Погледна съобщението.

Беше сигурен накъде отиват. Всички истории, помисли си той, се връщат в началото, всички кръгове се затварят.

Цвиман отвори телефона си, както правеше на всеки трийсет минути през последните два часа. Набра номер. Ана отговори и той й каза:

— Перикъл. Да, всичко е наред.

Затвори телефона.

Юмрукът ми го удари силно, улових главата му и я блъснах в кормилото.

Леони изпищя:

— Какво правиш? Какво правиш?

Беемвето тръгна на зигзаг по платното и едва не се блъсна в миниван, чийто клаксон зави като боен рог. Трудно е да се бориш с една ръка.

— Знам къде отиваме — извиках й. — Ще го разменим за децата си.

Тогава тя разбра. Обви с ръка гърлото на Цвиман и натисна. Дъхът му секна, слюнка потече от устните му и той се изви назад в седалката. Ударих спирачка с крака си и дръпнах ръчната. Колата изръмжа и се раздруса, но спряхме. Вдигнах здравата си ръка и нанесох пет удара в жалкото му лице. Почувствах се добре. Той най-после се предаде и се отпусна.

— Божичко, божичко — простена Леони паникьосано.

— Слушай. Знам къде отиваме, Фирмата, която е служела за прикритие на сестрите, къщата в Ню Джърси, помниш ли? Проверих я. Имат и друго убежище. Пет мили по-нататък по магистралата. Там отиваме. Сега ще разменим децата за него.

— Ами ако грешиш? — попита Леони. — Божичко. Ако грешиш?

Изтиках изпадналия в несвяст Цвиман на задната седалка.

— Карай — казах на Леони. Влязох в уебсайта на „Обединени езикови училища“. — Четири мили на север, после свиваме по Маунтин Бридж Роуд.

— Ако се натъкнем на групичка пенсионери, изучаващи испански, ще те убия, Сам.

Гласът й звучеше накъсано, шокирано.

— Аз сам ще го направя — отвърнах.

„Обединени езикови училища“, до резерват „Катскил форест“, Ню Йорк

Сградата беше дълга и ниска, скрита в гъста гора от червени кедри и брястове. До входа й се виеше насипана с чакъл алея. Приличаше на внушително имение, останало вероятно от златните дни на Катскил. Играчка, лятна вила, забравена и превзета от тежката гора. Върху прозорците бяха заковани дъски. Тревата около къщата се нуждаеше от косене. Занемарена като онази в Ню Джърси. Или поне не я използваха да помагат на туристи да спрягат френски глаголи или на бизнесмени да шлифоват испанския или персийския си в промеждутъците между казината и риболова.

— Какво ще правим? — попита Леони, когато спряхме пред къщата.

— Ще го разменим за децата и офейкваме.

— Сам…

— Направихме каквото пожелаха, но повече няма да играем по техните правила — отсякох.

— Ами това, което каза… че си някакъв проект?

— Няма значение.

Никой не излезе на верандата.

Отворих вратата на колата и излязох. Обгърнах с длани главата на Цвиман — едната поставих върху челюстта му, другата на гърлото.

— Натисни клаксона.

Леони го натисна два пъти. Острият звук прониза горската тишина.

След миг вратата се отвори. Ана Тримейн излезе на верандата. Носеше кремава тениска и зелени панталони. Изглеждаше бледа и не чак толкова уверена като преди милион години в Лас Вегас.

Държеше пистолет.

— Здрасти — казах. — Дойдохме да си вземем децата.

Гласът ми прозвуча остро. Не съвсем човешки.

— Виждам.

— Кой още е вътре, Ана?

Нямаше други коли в двора. Тя ме гледаше втренчено.

Повдигнах Цвиман.

— Отговори ми или ще му счупя врата.