Джеф Абот - 9-те слънца

— Прехвърли парите.

Цвиман протегна смартфона си, за да вижда Джак екрана. Натисна кода за трансфера и задържа телефона вдигнат, за да наблюдава Джак как синята ивица се пълни, докато доларите и центовете прескачат от банковата сметка на Кайманите в швейцарската. И двамата мълчаха.

— Готово. Провери, ако искаш — каза Цвиман.

При думата „готово“ аз станах. Джак Мин все още беше с гръб към мен. Тръгнах тихо напред през тревата, криволичейки между дърветата с ръка върху скритата в гипса дръжка на камата.

Джак извади мобилен телефон изпод червения бележник. Дясната му ръка остана в джоба. Това не би харесало на никой страничен наблюдател. Очевидно беше настроил предварително банковата си сметка на браузъра на телефона. Натисна бутона за зареждане.

Аз приближавах. Мястото между лопатките му ми служеше за ориентир. Движех се бързо и тихо през влажната трева.

— Страницата не се зарежда — каза Джак. В гласа му прозвуча леко раздразнение.

— Интернет е толкова непостоянен.

Джак натисна отново бутона.

— Блокирана е. Няма да ти дам бележника, докато парите не влязат в сметката ми.

Цвиман се усмихна с безкрайно търпение.

— Така е справедливо.

Бях на двайсет секунди от тях.

— Опитваш се да ме измамиш — каза Джак.

И извади пистолета от джоба на якето си.

Все още бях на десет крачки от него, но се втурнах с всички сили, без да се прикривам. Джак насочи пистолета към Цвиман, сякаш разчиташе плътта на жертвата да заглуши изстрела. Цвиман отскочи назад, отблъсквайки ръката му нагоре. В този момент аз стоварих гипса върху врата на Джак. Той се олюля и го блъснах назад, далеч от Цвиман. Джак се опита да се прицели в мен. Извих лакътя му назад и той простена, когато дулото докосна корема му. Наведе се, аз докопах спусъка и изстрелът не прозвуча много оглушително. Преместих дулото към гърдите, дръпнах отново спусъка и Джак падна ничком. Изглеждаше дребничък с ярките кървави петна по блузата. Изкашля червен фонтан и застина неподвижен сред дърветата.

Придърпах го до ствола на едно дърво и закопчах якето с надпис „Джайънтс“, за да скрия кръвта.

— Нагласи го, все едно е седнал. Така няма да привлича внимание.

Цвиман се отдалечи от мен втренчен в Джак.

— Пусни камата.

— Какво?

Опитвах се да вдигна и да наместя главата на Джак, за да не пада, и не успявах да улуча ъгъла.

— Ножът не ти трябва. Няма да влезеш въоръжен в колата с мен.

Хвърлих камата на тревата и я ритнах под дървото.

— Хей! Хей!

Висок чернокож мъж с наръчник за птици и бинокъл се беше приближил до нас. Викаше към птица, кацнала на далечно дърво. Изглеждаше съсредоточен в бинокъла, вдигнат към небето над главите ни. Но всеки момент можеше да забележи Джак или нас и аз усетих как Цвиман стаява дъх.

— Тръгвай. Бързо. Преди да забележи кръвта.

Избърсах с ръкав устата на Джак.

Цвиман коленичи, вдигна телефона му и червения бележник. Беше от класическите, с кожена подвързия и с ластични връзки да го държат затворен. Беше по-малък, отколкото очаквах. Цвиман се отдалечи от тялото, разлиствайки страниците.

— Не тичай — казах му. — Ходи нормално.

Той погледна към мен. Високият чернокож продължаваше да съзерцава небето, после се втренчи в наръчника и накрая — пак към върховете на дърветата.

С Цвиман вървяхме напред.

— Къде са децата? — попитах.

— Чакай, още не сме се измъкнали.

Прекосихме мълчаливо Бау Бридж и се отправихме към 72-ра улица, която прекосяваше парка. Цвиман излезе на улицата и вдигна ръка за такси. Добре облечен мъж, платежоспособен — след трийсет секунди спря такси, от което излязоха двойка туристи, стиснали сувенири в памет на „Бийтълс“. Явно смятаха да отдадат почит на Джон Ленън и „Строубъри фийлдс“. Нюйоркски късмет. С Цвиман влязохме в колата.

Той каза на шофьора адрес на закрит паркинг на десетина пресечки оттук. Постави показалец пред устните си, сякаш съм толкова глупав, че да разговарям пред свидетел. Прелисти отново бележника, клатейки глава.

— Кучи син! — повтори няколко пъти. — Жалък кучи син.

Слязохме от таксито и платихме. Изкачихме се с асансьора до деветия етаж и аз го последвах към черен седан беемве.

— Къде е синът ми?

— Ще те заведа при него. Още сега.

— Ана ни каза, че ще остави децата в църква. Откъдето да си ги вземем. Не знам къде, по дяволите, ме водиш.

— При сина ти, господин Капра. Влизаш в колата или не — ти решаваш.

Седнах. Той пое обратно през парка. Шофираше уверено и със замах. Стискаше здраво червения бележник.