Джеф Абот - 9-те слънца

— Не съм дошъл да те нараня. Дойдох да поговорим — повторих.

— Не ти вярвам.

— Иначе щях да те ритна по врата и да ти прекърша гръкляна — казах. Притиснах по-силно с крак. Той се сгърчи и брадвичката падна на пода.

— Няма да те нараня. Искам да поговорим — потретих. — Ще те пусна, за да си поприказваме като зрели хора. Искам да ти предложа нещо.

Освободих китката му. За всеки случай стъпих върху брадвичката.

Той стовари юмрук по гипсираната ми ръка и — да, заболя ме не на шега.

Стиснах го за врата.

— Джак, моля те.

Внимавах да не го нараня.

Той застина.

— Ще поговорим ли?

След дълга минута кимна.

— Ще седнем ли там да поговорим като зрели хора?

По лицето му се изписа неприкрита изненада. Седна на дивана, аз се настаних на кожената табуретка до него. Оставих брадвичката на пода, но бях между него и нея.

— Е — каза той, — изглежда няма да ме убиеш. Засега.

— Наредиха ми да го направя, но реших, че така няма да си върна сина.

Той се втренчи в мен, присвил устни.

— Джак. Дишай. Няма страшно.

— Как… как ме откри?

— Нараних се при падането. Реших, че и ти си пострадал. И си изгуби раницата. Много бързо се включи към компютъра си от разстояние. Трудно е да инсталираш програмата от кафене или от библиотечен компютър. Ако бях ранен, щях да се прибера у дома. Никой не би се сетил, че ще се върнеш тук. Но тук има компютър, можеш да се възстановиш и да се обадиш на хората, склонни да ти помогнат, да проведеш на спокойствие личен разговор. Вероятно оттук разполагаш с по-лесен достъп до банковите сметки на майка си и прочее. Струвало си е пробваш.

Джак не продума.

— Съжалявам… за днес — казах. — Знам, че те изплаших.

— Не приемам извинението ти.

— Добре. Съзнавам, че можеше да ме застреляш в онзи коридор, вместо да гръмнеш ключалката на вратата.

Той потърка коленете си с длани.

— Единственият начин „Новем солес“ да те оставят на мира, е да ги убедим, че си мъртъв. Трябва да повярват, че си елиминиран, за да започнеш нов живот. А аз да си върна сина. Сега… Накараме ли ги да те помислят за мъртъв, и двамата имаме шанс.

Той поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Вярваш ли, че са похитили детето ми?

— Да.

— Каза, че в бележника пише нещо за сина ми.

— Да.

— Какво е то?

— Къде е роден. Колко са платили на лекаря, колко са им стрували фалшивите документи, за да му издадат американско удостоверение за раждане. При кого е сега. Някой с инициали АТ.

Ана Тримейн.

— Нещо друго?

Джак прехапа устни за миг. Размисли.

— Не.

— Къде е бележникът?

— На сигурно място. И ми е все едно дали сега сме първи приятели. Няма да ти кажа.

— Искам да включиш компютъра и да въведеш един уебадрес.

Той не помръдна.

— Хайде. Искам да ти покажа нещо.

Джак стана бавно и тръгна към кабинета на баща си. Седна пред компютъра. Продиктувах му страницата. Поискаха ни парола. Той ме погледна и аз му я продиктувах.

Той я въведе.

Отвори се екранът на уебкамерата. Луси лежеше във вечното си легло, опасана с жички и тръбички. До нея се виждаше компютърен екран, чиито равнодушни графики показваха, че дробовете й още дишат, а сърцето й още тупти.

— С теб нямаме нищо общо — казах. — Освен че „Новем солес“ унищожиха семействата ни. Това е съпругата ми. Тя ми я отнеха и я превърнаха в човек, когото не познавам. Накрая й пуснаха куршум в мозъка и отвлякоха сина ми. Той е само на няколко месеца. Никога не съм го виждал, никога не съм го прегръщал.

Извадих снимката от портмонето си и я подадох на Джак. Погледна я безмълвно.

После ми я върна.

— Рикоширал куршум уби майка ти, докато се борех с мъжа, който я похити. Щях да я спася, ако можех.

— Само за да ти помогне да ме намериш.

— Не. Убих ли мъжете от ЦРУ, които трябваше да пазят? Обезвредих ги, но не ги убих. Застрелях ли някого, изпречил се на пътя ми, докато те преследвах?

— И какво? Искаш медал за достоен гражданин?

— Държах ръката на майка ти, когато умираше, Джак. Помоли ме да ти помогна. Тогава я излъгах, обещах й да ти помогна. Сега не искам да е лъжа.

Той затвори браузъра. Луси изчезна.

— Защо ще рискуваш живота на бебето си, за да ме защитиш?

— Защото вече не мисля, че те ще ми го върнат. Знам твърде много, твърде голяма заплаха съм за тях. Трябва да ги унищожим и ти си човекът, който ще ги срази.

— Бележникът не съдържа имена и адреси на членове на „Новем солес“. Имаше телефонен номер на един от тях, на човека, създал мрежата за изнудване. Записани са предимно имена на хора, които използват.