Джеф Абот - 9-те слънца

Трудно е да убиеш някого с две здрави ръце. Щях да имам само един шанс.

Седях на пейка северно от красивия железен мост Бау Бридж. Бях нахлупил шапка на „Янките“ ниско над челото си и държах книга. Намирах се в края на „Рамбъл“ — гъсто залесен преди повече от век район, превърнал се в истинска гора с лабиринти от алеи, виещи се между дърветата. Видях поне четирима минувачи с бинокли и карти на парка — тук беше най-подходящото място за наблюдение на птици. Видях и тийнейджъри, които изглежда търсеха усамотение. Но тази част от парка, поне този следобед, не беше толкова многолюдна, колкото зоопарка, детските площадки или търговския център. От време на време минаваха семейства, тичащи за здраве, любовни двойки, уловени за ръце. Все още не обичам да виждам влюбени. Нищо лично. Привърженик съм на любовта и всеотдайността. Просто ми напомнят какво имах, а в действителност никога не съм имал, с Луси. Мислех, че ще остареем заедно. Мислех, че ще станем баба и дядо, а Даниъл ще ни довежда децата си да ги глезим и обсипваме с обич. Представях си как години наред ще се разхождаме в парковете, ще подхвърляме трохи, ще слушаме напевния шепот на вятъра в дърветата, ще наблюдаваме как слънцето рисува картини по тревата.

Сега седях в парка и чаках да убия човек.

Получих стриктни нареждания. Когато пратеникът на „Новем солес“ — знаех, че вероятно е Цвиман, но не смятах да го признавам пред него — се отдалечеше от Джак Мин, аз трябваше да приближа и да го убия. Нито за миг не повярвах, че в банковата сметка на Мин ще постъпят десет милиона долара.

Денят беше мрачен, облаците се бореха със слънцето за надмощие. Седях със слънчевите си очила и с книгата. Погледнах си часовника. Време беше. Опипах под пейката и пръстите ми докоснаха тиксото. Откъснах го. В ръката си държах слушалка. Сложих я на място.

— Здрасти, Сам — прозвуча гласът в ухото ми.

Не отговорих.

— Котката ти отхапа езика?

— Не. Просто нямам какво да ти кажа.

Вторачих се в книгата.

— Взех предпазни мерки. Ако не набера номер и не продиктувам правилната парола, синът ти умира. Не мисли, че можеш да убиеш и мен, и Мин или да ме вземеш за заложник, когото да размениш за сина си.

— Мога да изпълнявам заповеди.

— Онзи ден си поиграх със сина ти — каза Цвиман.

Кръвта ми се смрази.

— Много умно дете е. Не разбирам кой знае колко от бебета, но момченцето ти гледа право в очите. Приятно ми беше да го погушкам.

Безмълвен гняв.

— Знам, че ще се справиш блестящо. После ще видиш сина си. Дано не се разплача. Семейните срещи ме просълзяват.

Видях мъж да напуска алеята и да се насочва към гъста акациева горичка на около трийсет стъпки от пътеката. Застана в сенките и извади смартфон от джоба си. Русият му кичур изглеждаше призрачно върху скалпа. Познах лицето му от описанието на Мила. Беше Цвиман. Само че не куцукаше. Не го погледнах, но бях сигурен, че ме гледа. Продължих да наблюдавам алеите.

Тогава видях Джак Мин. Облечен в джинси, яке и бейзбол на шапка с надпис „Джайънтс“.

Носеше червения бележник в лявата си ръка, а дясната беше пъхнал в джоба.

Усетих как камата, която бях скрил под гипса, натежава. Дръжката опираше в китката ми. В „Последен миг“ Бъртранд пазеше интересна колекция от ножове.

— Идва — казах.

— Виждам го — отвърна Цвиман. — Гледай го! Мисли се за юначага. Въпреки че стои по цял ден пред клавиатурата.

В гласа му звучеше неприкрита омраза.

Озърнах се. Двама души, вдигнали бинокли, гледаха на другата страна, съсредоточени в птиците си. Двойка и сам мъж вървяха към Бау Бридж. Млада жена със слушалки в ушите, вглъбена в музиката си вместо в птичите песни и горските шумове.

Мин беше с гръб към мен. Спря и се озърна. После погледна право към Цвиман. И тръгна към дървото.

Зачаках.

„Рамбъл“, Сентръл Парк, Манхатън

Благодарение на слушалката на Цвиман чувах разговора.

— Здрасти, Джак.

— Да преговорим условията. Ако не се върна от тази среща, мой приятел ще се обади в полицията и ще им даде описанието ти. Вече те снима с телескопичен обектив — обясни невъзмутимо Джак. — Ще се наложи да си обръснеш гривата и да сложиш перука, за да напуснеш града.

— Не ме обиждай, Джак.

Гласът на Цвиман беше любезен.

— Бизнесмен съм. Дошъл съм да търгувам. И двамата ще останем доволни — сви рамене. — Виж, не съм забравил, че ти написа кода, с който крадем тайните. Смятам, че ще получиш справедлив дял.