Джеф Абот - 9-те слънца

— Не исках да те разплача — казах.

Устата й миришеше на паста за зъби; беше се измила, преди да легне до мен.

— Знам.

— Защо си сама. С дете?

— Исках да съм сама.

— Не го вярвам. Никой не иска да е сам така.

Ръцете й се вдигнаха към гърдите ми, тя прокара нокти по кожата ми и дъхът ми едва не секна.

— Ръката няма да ти трябва. Аз ще свърша всичко — целуна ме. — Много ли те боли?

Правилният отговор беше: „Много“, но казах:

— Никак.

Вероятно хора, чиито деца са под смъртна заплаха, не бива да правят секс. Бяхме развалини. Такива моменти не могат да родят близост и красота.

Но ние не търсехме това. Само изтощителна, разрушителна енергия, гняв и ярост. Легнала върху мен и потънала в забвението на плътта, тя ме заудря по раменете, забравила в мрака, че съм ранен звяр. Болка и страст, слети в едно. Или беше решила да се престори, че изпитва оргазъм, за да ме поступа.

Строполи се върху мен накрая, а тялото й беше топло и прекрасно и богато, легнало върху моето. Тишина, нарушавана само от дихание. Целунах я по косата.

— Беше хубаво — каза тя.

— Да. Много хубаво за мен — отвърнах.

— И много за мен — улови лицето ми с длани. — Трябва да си ги върнем, Сам. Нямаме право да се проваляме.

— Знам. Знам. Ще си ги върнем.

— Кажи ми какво планираш.

— Не. Не мога.

— Защо?

— Защото ако го направя, ще кажеш „не“.

— Не… не ми ли вярваш?

Дъхът й се вля в гърлото ми, ноктите й пребродиха гърдите ми.

— Вярвам ти.

— Тогава ми кажи.

— Утре Джак Мин умира и децата ни ще са добре. Стига ли ти?

Тя лежеше до мен, не ме прегръщаше, но лежеше там. Присъствие, близко дихание. Подозирах, че й се иска да ме смаже от бой, за да излее гнева си, но й трябвах работоспособен. Позволи ми да запазя тайните си.

А тя запази своите.

Станах, когато заспа, облякох се въпреки изтощението и се измъкнах в нощта.

Бар „Последен миг“, Манхатън

Вибрирането на телефона на Сам събуди Леони. Тя заопипва с длан празното легло. Нямаше го.

Седна и грабна телефона.

— Да?

— Леони? Дай ми да говоря със Сам.

Не познаваше този глас. Беше номерът, който Ана Тримейн им даде за връзка с „Новем солес“ и за да получават инструкции, но не се обаждаше тя. Мъжки глас, рязък, делови и студен.

— Той… не е тук.

— Къде е?

— Не знам. Бях заспала. Кой си ти?

— Човекът, който може да нареди да убият детето ти с едно обаждане.

— Моля те… Моля те, недей.

— Можеш да предадеш съобщение, нали?

— Да.

— Кажи на Сам, че ще му звънна след час. Не съм доволен, че е оставил телефона си. Ами ако се обаждах да му кажа къде е Джак Мин?

— Тогава щях аз да отида да го убия — каза тя. — Вече знаем къде ще бъде утре. В Сентръл Парк.

— Сентръл Парк е обширно понятие, нали?

— Ще разберем къде точно, обещавам…

— Да, надявам се. Ти си чудесна майка. Току-що спаси детето си от ненужно страдание.

Ужас стегна сърцето й.

— Ще се обадя след един час. Очаквам от Сам сериозно оправдание за отсъствието му.

Връзката прекъсна с изщракване.

Апартаментът на семейство Мин, Източна 59-а улица

Пламъците се издигнаха от купчината боклуци на отсрещния тротоар. Портиерът излезе и закрачи бързо към внезапния буен пожар. Не видя как се шмугвам във фоайето зад гърба му, докато притискаше телефона си към ухото да извика пожарната. Бях прекарал шест палави тийнейджърски месеца в Джакарта; тамошните деца се забавляваха да превръщат боклука в клади и бяха много умели подпалвачи.

Изкачих се по стълбите до етажа, където се намираше апартаментът на семейство Мин. Отворих с шперц ключалката.

Беше тихо, тъмно и задушно, но усещах мирис на антисептичен крем и мехлем за мускули. Светнах лампата. Джак Мин лежеше сгушен на дивана, свит като ембрион. Мислех, че ще е в спалнята.

— Джак — прошепнах.

Тръгнах към него.

Той отвори рязко очи — никой беглец не спи спокойно, повярвайте ми — и устните му оформиха вик.

Отскочи от мен, грабна керамичен поднос от масичката за кафе и ме замери с него. Отбягнах удара.

— Не идвам да те нараня — казах спокойно.

Извади изпод възглавничката на дивана брадвичка с перлена дръжка.

— Не съм въоръжен — казах. — Искам само да поговорим.

Той се хвърли към мен и замахна с брадвичката. Острието изсъска във въздуха. По лицето му се изписаха страх и отчаяние. Не умееше да борави с оръжия, но не исках да се съпротивлявам с една ръка срещу острия предмет. Затова го ритнах към стената и после приковах с крак към стената китката на ръката му.