Джеф Абот - 9-те слънца

Отиде в стаята на майка си. Изглеждаше толкова празна, толкова пуста без нея. Нищо не напомняше, че е прекарвала толкова време тук. Плака за баща си дни наред, седмици наред, но за майка си не намираше други чувства, освен обещанието: „Съжалявам, че те убиха. Ще им отмъстя за теб, мамо“.

Толкова неочаквано щеше да бъде. Хакерите се криеха в сенките. Не се изправяха лице в лице срещу заплахата; таяха се, разместваха безплътна информация, не причиняваха кръвопролития. Е, той беше приключил с хакерството. Утре или щеше да умре, или да убие. Беше му все едно, дори да не види компютър повече. Притежаваше фалшива самоличност и можеше да си поръча нова. Рики щеше да му помогне отново, тя имаше връзки.

Искаше да поплаче за майка си, но не можеше. Навярно по-късно.

Взе мобилния си телефон и набра Амстердам. Там беше много късно, по-точно рано сутринта.

— Да?

Гласът й звучеше сънено.

— Рики. Джак е.

— О, божичко, къде си?

— Няма значение. Искам само да знаеш, че… искам да ти благодаря. За помощта.

Какво да й каже? Мама умря и… е, ти си единственият ми приятел. Нямаше кой знае колко за разказване за него и за майка му.

Рики се разплака.

— Съжалявам, съжалявам.

— Какво?

— Те дойдоха… след като замина. Дойдоха и ме принудиха да им кажа къде си отишъл. Питаха ме какво знаеш за тях. Съжалявам. Казаха, че ще ме убият, ако не проговоря.

— Няма нищо, няма нищо. Добре ли си?

— Не съвсем. Те… те ми взеха бизнеса. Принудиха ме да работя за тях. Заплашиха да ме убият. Прибират всички пари.

— О, Рики. О, божичко. Толкова съжалявам.

Гласът й прозвуча, сякаш ще заплаче, но се овладя.

— Не знам какво да правя.

— Слушай. Утре или ще съм мъртъв, или ще имам пари, за да изчезна завинаги. Искаш ли да изчезнеш с мен?

— Да замина с теб? Мисля… Глупаво е и смахнато.

— Толкова те харесвам — каза Джак. — Съжалявам, че ти го казвам чак сега.

Рики издаде звук, който прозвуча като нещо средно между хлипане и смях.

— Защо вярваш, че няма да им кажа? Те ме притежават.

— Защото, хмм… не знам. Вярвам ти. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ще трябва да изоставя всичко — каза тя.

— То вече не е твое.

Тя подсмръкна.

— Вярно. Да, Джак, мисля, че искам ново начало.

— Добре. Аз май те обичам мъничко.

— Знам. Знам от известно време. И аз те обичам мъничко.

Сърцето му леко подскочи.

— Добре, радвам се.

— Не умирай сега — каза тя и пак се разплака.

— Няма. Няма. Ще ти се обадя, когато взема парите, и ще ти кажа къде да отидеш. Ако не ти се обадя, намери начин да се отървеш от тези хора. Просто си тръгни, Рики. Не бива да си част от тях.

— Знам.

— Ще ти изпратя ключ за сейф. Вътре е копието от бележника. Умра ли, той е твой и можеш да правиш с него, каквото пожелаеш. Ако се страхуваш от „Новем солес“, просто им дай ключа и те ще го изгорят. Аз вече ще съм мъртъв и ще ми е все едно. Или ела в Ню Йорк, вземи го и го предай на полицията или на ФБР. Продай го на британците или на французите, ако решиш. Аз не бих прибягвал към ЦРУ.

— Но ако ти си добре, няма да съм тук, когато ключът пристигне.

— Няма значение. Ако съм добре, бележникът ще е у мен. Просто бъди готова да се качиш на някой самолет.

— Ясно. Иска ми се да бях при теб.

— И на мен. Ще ти се обадя утре вечер.

— Ще бъда оптимист и ще си събера багажа.

— Добре. Обичам те.

Трите най-трудни, трите най-лесни за произнасяне думи.

— И аз те обичам.

Той прекъсна връзката. Ако Рики си беше държала устата затворена, майка му можеше да е жива. Но Рики щеше да е мъртва. Не знаеше как щяха да се стекат събитията и не биваше да й се сърди. Ако в колежа някой му беше казал, че ще го арестуват за хакерство, че баща му ще получи инфаркт заради него, че ще избяга от полицията, ще се скрие в Холандия и ще се влюби в сенегалска пиратка на филми… Е, нямаше да му се стори много вероятно.

Добре дошъл в живота. Животът, нещо толкова сладко, нещо, за което си заслужава да се бориш.

Трябваше да се подготви за утре. Вече нямаше пистолет. И не знаеше откъде да намери. Налага се да се приближиш, за да предадеш бележник. На една ръка разстояние.

Майка му не беше кой знае каква готвачка, но обичаше да експериментира в кухнята.

В чекмеджето откри сатър с перлена дръжка. Неочакваното винаги му беше харесвало.

Бар „Последен миг“, Манхатън

Барът беше затворен. Мила беше изчезнала в незнайното тъмно кътче, където живееше. Изтощено се изкачих в апартамента и рестартирах алармената система на бара.