Джеф Абот - 9-те слънца

— Пусни го.

Тя насочи пистолета към Леони.

— Не.

— Ще я застрелям.

— А аз ще му прекърша врата. Отговори ми. Кой е вътре?

— Никой.

Вероятно лъжеше. Така щях да кажа и аз, ако къщата беше пълна с охранители.

— Добре. Хвърли пистолета.

— Не вярвам, че ще му счупиш врата — каза тя. — Ръката ти е гипсирана.

— Пръстите и бицепсите вършат работата, скъпа, а те са в блестяща форма.

Стиснах силно гърлото на Цвиман. Той посиня надлежно и изхърка. Представих си какво се бе опитал да причини на Мила и какво беше направил с Нели и едва се сдържах да не го убия.

— Добре, Сам, да поговорим.

— Мой приятел вече осакати този кучи син. С радост ще го довърша.

— Моля те, Сам, пусни го — каза Ана. — Да се успокоим и…

— Няма да преговарям с теб — извиках. Не бях сигурен, че някога съм чувал гласа си такъв. — Ето какво става. Или хвърляш пистолета веднага, или следващият звук, който ще чуеш, е прекършване на гръклян. Разговорът приключи.

Тишина. Само воят на вятъра в дърветата.

Очите на Ана се насочиха към моравото лице на Цвиман и тя пусна пистолета. Съмнявам се, че той би направил същото за нея.

— Отиди да го вземеш, Леони.

Леони тръгна бързо към верандата и вдигна пистолета.

— Спокойно, Леони — опита се да й се усмихне Ана. — Искам да знаеш, че се грижех добре за…

И Леони я простреля в сърцето. Облаче дим, кърваво цвете върху тениската на Ана и тя се строполи безмълвно.

Леони се втурна в къщата.

По дяволите. Забих юмрук в лицето на Цвиман и го съборих върху чакъла. Влетях вътре след Леони. Къщата беше стара, вероятно голямо имение, построено в началото на двайсети век. Антрето беше с ламперия, голямо стълбище отвеждаше към мецанина на втория етаж.

Чаршафи покриваха повечето, но не всички мебели. Леони тичаше и търсеше из стаите — кабинет, библиотека, дневна, кухня.

— Леони, върни се тук — извиках й.

По дяволите, ако Ана беше излъгала, можеха да ни застрелят. И пистолетът беше у Леони, не у мен.

— Тейлър! — изкрещя тя.

Изчезна от погледа ми, после чух стъпки да трополят по стълби, които не виждах. Последвах шума в кухнята. На печката се топлеше шише. Видях бебешко мляко върху кухненския плот, остатъци от пържола, салата и пържени картофки.

Два неизмити биберона. Стон — нещо средно между скръб и радост — се надигна в гърлото ми.

Отвъд кухнята започваше стълбище за прислугата. Леони вече беше изтичала на втория етаж.

— Даниъл! — извиках.

Сякаш щеше да ми отговори. Но съзнанието ми беше разтърсено или обострено, не знаех. На втория етаж имаше коридор. Вратата на едната от стаите зееше отворена.

Втурнах се през нея. Леони, застанала пред люлка, вдигаше беше. Притисна детето в майчинска прегръдка, просълзена от облекчение. Озърнах се из стаята.

Имаше само една люлка.

Хукнах по коридора, отваряйки всички врати. Следващата стая беше празна спалня; женски дрехи се валяха до леглото. Никаква люлка. Стаята на Ана.

В съседната бяха разхвърляни мъжки дрехи. На Цвиман.

Другите стаи бяха празни.

— Не, не! — изкрещях. — Даниъл!

Втурнах се към първата стая. Леони стоеше там, прегърнала бебето, притиснала русолявата му главица към блузата си.

Руса коса. Спомних си снимката, овехтяла от обич. Усмихнатото тъмнокосо момиченце. Тейлър беше по-голямо бебе, с кестенява коса.

— Сам… — каза Леони и изхлипа. — Сам, съжалявам.

И насочи пистолета към мен.

Във вана

Така си представяше края — завързана и в белезници, в колата на ловец на глави, който я отнася към участта й, защото Цвиман я искаше жива.

Шестима бяха опитали през последните три години. И шестимата се бяха провалили. Двама едва не бяха успели — бяха закопчали с белезници (уважаваше белезниците повече от въжетата и тиксото) ръцете и краката й. Първият от тях беше бивш активист на ИРА. Причака я пред бар „Адреналин“, собственост на „Кръглата маса“ в Лондон, в изискания квартал Хокстън. Кенет, мениджърът на бара (понастоящем собственост на Сам) видя как я отвличат, инжектирана във врата със седатив и натикана в багажника на „Ауди“. Кенет настигна похитителите на А5 и простреля шофьора през стъклото на аудито. Колата катастрофира и Кенет простреля и другия похитител, после извади любезно Мила от багажника. Тя се чувстваше признателна, разбира се, но и унизена, че са я спасили.

Вторият път беше едва преди три седмици. Двама филипинци си пробваха късмета. Закопчаха я с белезници в апартамента й, но преди да завържат краката й, тя ги уби с ритници. Ни повече, ни по-малко. Неприятният случай прерасна в тъжна вечер с тайландско зелено къри, студена бутилка бира и сапунена опера. И двата пъти обаче Кенет свали белезниците й. Наложи се, разбира се, да изчезне и да се премести в нов апартамент под друго име в друга част на Лондон. Много неудобно.