Джак Кърли - Един от 100

Тя се позамисли, изведнъж посърна, прегърби се, отпусна се на стола до масата. Изгледаше така, сякаш играе роля в пиеса, поставена в гимназията.

— Имате право — промълви и ме погледна умоляващо. — Съжалявам.

— Съжалявате, че имам право, така ли?

— Съжалявам, че ви подведох. Исках само…

— Да отидете в затвора за възпрепятстване на работата на полицията!

Тери се втренчи в скръстените си ръце:

— Мама казваше, че обявите за запознанства са за хората, които повече се интересуват от секс, не от истинско приятелство.

— Сама ли си пишеш репликите, госпожице? — избухнах. — Или си наела хумористи? — Забелих очи, подигравателно се усмихнах. Може би и тези жестове бяха типични за герой от училищна постановка.

— Дръж се прилично, Карсън — смъмри ме Хари.

— Писна ми да дрънка глупости!

— Хей, я по учтиво! — озъби се Тери. — Намирате се в моя дом!

— О, да! Дома, в който живееш с господин Пухчо — продължих все така грубо. — Миналия път той ли трополеше в спалнята?

Тя настръхна:

— Събори една книга от полицата. Защо питате?

— Да не би да е станало грешка? Говорим за господин Пухчо с дългата бяла козина, който си пада по розовите нашийници, така ли?

— Не разбирам накъде…

— Интересно дали е същият господин Пухчо, когото видяхме да влиза у вас, след като си тръгнахме.

Устните й се раздвижиха, но от гърлото й не се изтръгна нито звук. Едва след няколко секунди си възвърна дар слово.

— Нямате право да се бъркате в личния ми живот! — възкликна. — Ако обичате, напуснете!

— Я кажи — заряза ли Джералд, след като ти сви мангизите, или продължи да го чук… да се срещаш с него?

Тя посочи вратата:

— Вън! И двамата!

— Няма да мръднем от тук, докато не чуем истината — изръмжах, пристъпих към нея. Тя вирна брадичка, но машинално отстъпи назад.

Хари ме потупа по рамото:

— Карсън, успокой се, остави ни да си поприказваме с госпожица Лосидор.

Отново се облегнах на стената и се намръщих. Той се обърна към Тери:

— Интересуват ни фактите, госпожо. Не желаем да ви създаваме неудобство.

Тя повтори казаното преди малко, все едно рецитираше заучени реплики. Когато за пръв път я видях, я помислих за мекушава, ала с всяка изминала минута се убеждавах, че съм сгрешил. Щеше ми се да проникна в душата й, да разбера какво се крие там. Само че нямахме инструменти; разполагахме само с няколко камъчета и не знаехме в каква посока да ги запратим. Отдръпнах се от стената, хвърлих най-голямото:

— Бас дължа, че госпожицата знае какво е правил в Билокси хубавецът Джери. И на кого го е правил.

Оказа се, че съм улучил право в целта. Забелязах страха в очите, тя се помъчи да го прикрие, като изкрещя:

— Какви ги дрънкате?

— Виж какво, вече трима души са мъртви, убиецът ги избира по обявите в „Нюзбийт“. Защо не ни кажеш къде намери сексмашината Джери?

Тери заговори, като размахваше пръст при всяка дума:

— Вие… сте… шибани… откачалки!

Хари застана помежду ни:

— Карсън, така до никъде няма да стигнем. Излез и се успокой.

Тери се разциври, той взе да я успокоява, аз се отдръпнах и застанах до кухненския плот. Върху него имаше пепелник, в който се въргаляха два фаса с червило по тях и нещо сивкаво, напомнящо какавида на насекомо. Бях виждал подобни „какавиди“ в пепелниците на гарата. Възползвах се от мига, в който Тери не ме гледаше, докоснах го с нокът.

Сърцето ми лудо затуптя, запитах се дали не се лъжа. Понечих да взема сивкавото топче, но в този момент Тери, която упорито се придържаше към версията за запознанството в „Ловен клуб“, отново обърна глава.

Гневно прекосих кухнята, изблъсках Хари встрани:

— До гуша ми дойде от тъпотиите ти, глупачко! Още една лъжа и ще те тикна в пандиза в една килия с поне двайсет лесбийки!

Тя изпищя и побягна към банята. Върнах се, грабнах от пепелника топчето, кимнах на Хари, който озадачено се блещеше, прошепнах:

— Да се изпаряваме.

Тери надникна през открехнатата врата, заразмахва юмрук и заплаши, че ако веднага не напуснем дома й, ще си имаме работа с адвоката й. Хари вдигна ръце, сякаш се предаваше, заднешком тръгна към външната врата, като се преструваше, че ме извежда насила:

— Отиваме си, госпожице Лосидор. Извинете за безпокойството. Днес колегата е малко кисел, но му е простено — сутринта умря любимият му пор. Благодаря, че ни отделихте време. Доскоро.

Качихме се в колата. Той се обърна към мен:

— Не знам какво целеше, но изпълнението ти беше достойно за „Оскар“. Намирисва ми, че госпойцата ни върти на малкия си пръст.