Джак Кърли - Един от 100

Наблизо се намираше фабрика за преработване на скрап — чуваше се бученето на крановете, които спускаха металните отпадъци в товарните вагони. Въздухът бе наситен с миризмата на ръжда и солена вода. Хари почука на вратата на къщата, ала едва след минута резетата изщракаха. На прага застана възрастен плешив чернокож, който носеше избелял син гащеризон, бяла риза с оръфани маншети и черна папийонка. Невъзможно беше да се определи възрастта му — може би беше на шейсет години, може би на триста. Той направи дълбок поклон и каза:

— Нотилъс се появи. — Повтори го три пъти като заклинание.

Влязохме в антре с олющени стени. Вратата на стаята вдясно беше отворена — видях бюро и дъска за гладене. Върху нея имаше купчина вестници и ютия, сякаш излязла от магазин за антикварни вещи, от която излизаше пара. Надникнах в трите съседни стаи — бяха пълни с купища вестници, които стигаха почти до тавана. Старецът недоверчиво ме изгледа, сякаш се страхуваше да не го ухапя.

— Какво ми носиш? — прошепна. — Лоши вести от правителството ли?

В паметта ми възкръсна фраза от лекция по политология:

„Ако мога да избирам между правителство без вестници и вестници без правителство, без колебание ще избера втората възможност.“

Той се втренчи в мен, като че ли искаше да запомни лицето ми. Хвана ръката ми, дълбоко се поклони, допря чело до опакото на дланта ми.

— Знам същите песни като Томас Джеферсън — прошепна.

„Естествено“ — помислих си, но само кимнах.

Хари обясни какво търсим. Старецът ни поведе през лабиринт от стаи, свързани с толкова тесни коридори, че понякога лицата ни се допираха до пожълтелите вестници. Походката му беше странна — съчетание от плъзгане и подскоци, все едно прекосяваше поток, прескачайки от камък на камък. Вървяхме бързо, за да не го изгубим от поглед. Сгънатите вестници бяха старателно подредени един върху друг — предполагах, че ако върху всяка купчина се постави нивелир, мехурчето ще се закове в центъра.

Погледнах заглавията — имаше броеве от местните издания във всички градове и градчета в Алабама: „Мобийл Реджистър“, „Дотан Бюгъл“, „Джаксън Дейли Нюз“, „Кълман Таймс“.

— Имаш ли „Ню Йорк Таймс“? — попитах — Или „Уошингтън Поуст“?

Той поклати глава:

— Не са моя отговорност.

Заизкачвахме се по паянтова дървена стълба, на всяко стъпало бяха натрупани стари броеве на „Монтгомъри Адвъртайзър“. От една пожълтяла заглавна страница победоносно се усмихваше Ричард Никсън. Старецът ни въведе в тъмна стаичка, включи осветлението и ни поведе към малка купчинка вестници в ъгъла.

— „Нюзбийт“ — каза, цитирайки невидим регистър в паметта си. — Седмичник, който излиза всеки четвъртък. Първият брой е от 11 май 1996 година. На 17 август 2002 вестникът престава да излиза поради финансови затруднения. През октомври миналата година новият собственик е подновил издаването.

Хари кимна:

— С твое разрешение искам да заемем последните броеве.

Старецът отново се поклони:

— За теб, Хари Нотилъс, съм готов на всичко.

Партньорът ми се наведе да подбере вестниците, а чернокожият ми прошепна:

— Преди пет години държах архива си в Мобийл. Инспекторите от общината обявиха, че има опасност от избухване на пожар и заплашиха, че вестниците ще бъдат изхвърлени на сметището. Хари Нотилъс намери тази къща и ни помогна да се преместим. — Изпод око изгледа партньора ми и все така шепнешком добави: — Може да бъде по-страшен от дявола, но понякога му порастват ангелски крила.

Тръгнахме обратно през лабиринта, Хари носеше с протегнати ръце броевете на „Нюзбийт“, все едно бяха корона, положена върху кадифена възглавничка. Старецът вървеше след него и одобрително кимаше. Минахме край купчинка вестници, нещо привлече погледа ми. Взех най-горния — съвсем нов брой на „Льо Монд“ — потупах стареца по рамото, вдигнах вежда, все едно питах: „Какво е това?“

— Забранено удоволствие — отвърна той и се усмихна като Мона Лиза.

Щом се върнахме в службата, изгоних от малката заседателна зала двама чистачи, които си убиваха времето с игралния автомат. Обадих се на Кристал Оливет-Толивър и я помолих да ми съобщи кодовете за обявите за запознанства. Тя възторжено посрещна новината, че можем да й заемем копия от „Нюзбийт“, и не прояви любопитство, когато я помолих да ги изглади, преди да ги върне. Обясних на Хари кодовете и двамата се захванахме с преглеждане на обявите, като започнахме с номерата, посочени в отговорите на Фериър.