Джак Кърли - Един от 100

— Убиецът е набелязал Джими, не теб. — Приведох се към него, паянтовият стол заплашително изскърца. — Трябва да разбера защо.

Макфетърс разпери ръце. Забелязах, че има мръсотия под ноктите — надявах се да не съм хапвал пица, приготвена от него.

— Казах на щатските полицаи каквото имаше за казване — заяви.

— А сега ще го разкажеш на мен. Честита Коледа.

Той се тръшна на разнебитеното кресло, вероятно извадено от контейнер за смет:

— Няма нищо за разказване.

— Джими имаше ли среща с някого?

— Не знам.

— Ходеше ли с някое момиче?

Макфетърс се втренчи в жълтия таван, поглади рехавата растителност над горната си устна.

— Хич не му вървеше с гаджетата, макар много да му се искаше. — Изсмя се, стори ми се, че чувам специфичния звук, който издават тюлените. Ако плеснеше с ръце, като нищо щях да му подхвърля риба.

— Опитвал ли е да се запознае с жена чрез обявите във вестника? — попитах.

Макфетърс ме изгледа, стана, отиде в стаята на Фериър. Донесе стар брой на „Нюзбийт“, разгърнат на страницата с обяви за запознанства:

— Беше до леглото му. Непрекъснато четеше обявите, все се канеше да отговори на някоя, но… — Той сви кокалестите си рамене.

— Значи не е събрал смелост, така ли?

— А, не съм сигурен. Ама като знам колко беше задръстен…

— Вещите му още ли са тук? — прекъснах го.

— Техните казаха, че ще ги вземат, обаче така и не дойдоха.

— Може ли да хвърля едно око? — попитах и се изправих.

Той махна към вратата:

— Влизай, без да чукаш.

Озовах се в типична студентска стая. По стените имаше плакати на някаква група, за която не бях чувал — кльощави хермафродити с черни дрехи и тежък грим, подчертаващ намръщените им физиономии. Леглото не беше оправено, до бюрото, на което имаше компютър и купчина учебници, бяха нахвърляни дрехи за пране. Гирички и щанги стояха на пода до гимнастическата пейка. Дрехите в гардероба бяха като онези, които носят повечето младежи; в единия ъгъл имаше сак с маска, плавници и шнорхел от скъпа марка.

Отворих най-горното чекмедже на бюрото. Моливи, писалки, кламери, залепващи се листчета, график на лекциите. Малка снимка, поставена в рамка, на Фериър с родителите и по-малката му сестра, фотографирани бяха на фона на някаква планина, и четиримата се усмихваха, примижавайки срещу слънцето. Интересно, че снимката не беше на шкафчето, за да я виждат съквартирантът или гости, а бе скрита между канцеларските материали. Едно след друго заотварях страничните чекмеджета. В първото имаше тетрадки с лекции, във второто — стек бира „Корс“ и неотворен пакет с презервативи.

„Купонясвай, Джими, където и да си“ — помислих си.

Включих компютъра, прегледах директориите — нямаше нито една, наречена примерно „Обяви“ или „Нюзбийт“. Започнах да преглеждам файловете и се натъкнах на един, назован „Личпис“. Оказа се, че названието е съкращение от „Лични писма“, а във файла се съдържаха седем отговора на обяви от „Нюзбийт“. Всеки представляваше вариация на една тема:

Драга (номер на обявата,),

Видях обявата ти в „Нюзбийт“ и искам да се запознаел. Казвам се Джими и съм студент в Щатския университет, специалност „Компютърни технологии“. ОБОЖАВАМ океана и гмуркането, ако не бяха лекциите и изпитите, всеки ден щях да бъда на плажа. Наглед съм доста свит, но ставам огън-момче, ако съм в подходяща компания. Очите ми са синьозелени, косата ми е тъмнокестенява, любител съм на фитнеса. ИЗГАРЯМ ОТ ЖЕЛАНИЕ да се запознаем. Близо до университета има заведение, наречено „Чашката“, където в сряда, петък и събота свирят добри банди. Ако искаш, може да се срещнем там или където пожелаеш. Надявам се да се свържеш с мен.

Джими.

PS. Прилагам моя снимка, фотографиран съм — както се досещаш — НА ПЛАЖА!

Дигиталната снимка на Фериър беше монтирана в рамка, украсена със сърчица, от която някой по-опитен човек би се засрамил. Увеличих изображението на 200 % и разгледах фотографията, направена приживе.

Възможно е момичета на осемнайсет-деветнайсет години да останат закръглени и пухкави, но в повечето случаи на тази възраст лицата им са като на зрели жени. Младежите се източват по-бързо, особено ако тренират, обаче колкото и да се стараят да изглеждат по-възрастни, физиономиите им остават детски. Наболата брада не прикрива погледа, което показва до каква степен всичко зависи от очите. Джими Фериър беше от най-безнадеждните случаи — тепърва му е предстояло да заприлича на зрял мъж; знаех, че на деветнайсет години е изглеждал по същия начин както и на дванайсет. Само тялото му отговаряше на възрастта му. Усърдните тренировки с щангите бяха дали резултат — мускулите му бяха ясно очертани, раменете му се бяха разширили.