Джак Кърли - Един от 100

Внимателно разгледах снимката… и забелязах нещо, което отначало не се набиваше на очи — татуировката липсваше.

— Смяташ, че Кътър ги е избирал по обявите ли? — попита Хари.

Скръстих ръце зад главата си, загледах се в тавана на купето. До лампичката се мъдреше отпечатък от подметка. Изглеждаше с моя размер. Зад нас някой натисна клаксон, Хари натисна газта.

— Само предполагам. Дюшам и Талмидж са се запознали чрез обявите в „Нюзбийт“. Оказва се, че и Фериър ги е чел.

Партньорът ми вдигна очи към огледалцето за обратно виждане:

— Какво ще кажеш за запознанството на Нелсън с Тери Лосидор? Доколкото си спомням, срещнали са се в някакъв клуб.

— Това момиче послъгва. Интересно защо.

Хвърлих на седалката до него разпечатката на писмото на Фериър със снимката му. Хари я разгледа, докато шофираше.

— Къде е татуировката?

— Още не са му я направили.

Той се обърна за миг и озадачено ме изгледа.

— Може би убиецът не е „получил“ човека, когото е искал.

Хари се позамисли, после кимна:

— Татуировката е съвсем скорошна.

— Кътър го избира по снимката, на която татуировката липсва — заразсъждавах на глас. — Примамва го, убива го, но когато смъква панталона му, за да започне да пише…

— … го очаква изненада.

— Поради някаква причина глупавата рисунка му е попречила да обезглави Фериър.

— А може би са го прекъснали… Мамка му! — Той рязко завъртя волана.

Стиснах очи, очаквайки да чуя стържене на метал, но като по чудо сблъсъкът с другата кола се размина.

— Според сержант Тейт престъпникът би могъл да направи каквото пожелае — отбелязах.

— Джери е имал татуировка, Карсън, въпреки това е бил обезглавен. Как ще го обясниш?

Представих си снимките на труповете в моргата, мислено ги прегледах.

— Посмъртните петна — прошепнах. Побиха ме тръпки, обзе ме познатото усещане, което подсказва, че наблизо има невидима линия и трябва да вървим напосоки с протегнати ръце, докато я докоснем.

— Жертвите са били по гръб, Хари. Така кръвта се е стичала само там, отпред не са оставали петна. Той ги оставя по гръб не само за да пише върху тях — за него е важно как изглеждат отпред.

— Рисуване по тялото… — замислено промърмори той — … тялото като форма на изкуството. Може би именно това е целта му. Съвършеният труп, чрез който да предаде на някого съвършеното послание.

— Съвършеният пратеник! Боже мой, ами ако труповете са въплъщения на самия него?

— Негови копия ли?

— По-скоро нещо като… дубльори.

Нещо като паяжина се плъзна върху дланта ми. Стиснах юмрук, но тънката нишка се изплъзна. Споделих с Хари намерението си да помоля Уил Линди да ми осигури достъп до графика за аутопсиите, после насочихме вниманието си към Фериър и връзката му с „Нюзбийт“. Посочих разпечатката от файла в компютъра му:

— Имаме датите, на които той е отговарял на всяка обява, но не разполагаме с копие от броевете на вестника.

Той сбърчи вежди:

— Само обявите ли ти трябват? Смятах, че те интересуват адресите на подателите.

— Архивите са изпепелени, но по номера в обръщението знаем на кои обяви е отговарял Фериър. Няма да се учудя, ако сам си ги е измислил.

Хари се засмя, плесна с ръце:

— Спомняш ли си онзи тип във фломатон, колекционера на географски карти? Миналата година във вестника имаше дописка за него — жилището му буквално било претъпкано с тях.

Разбира се, че си спомнях — беше прекалено странно, за да го забравя. Бях изрязал статията и я бях скътал в папката с етикет „Шантав свят“.

— Човекът притежавал карти от всяко кътче на земното кълбо — Токио, Мурманск, Улан Батор. Сателитни, геоложки и топографски карти, карти за гъстота на населението в даден район, на брой на кучетата на квадратен акър.

— Като психолог как би определил поведението на такъв човек?

— Като вманиачаване. Дори като лудост в зависимост от смисъла, който придава на обектите.

Хари рязко удари спирачки, направи обратен завой.

— Като стана дума за смисъл… искам да видиш нещо и да ми кажеш наистина ли съществува.

Двуетажната къща, облицована с дърво, се намираше в дъното на голяма поляна, обрасла с бръшлян — увивното растение обгръщаше стволовете на дърветата, стълбовете на електропровода, завладяло беше пространството пред къщата. Паркирахме до разбития тротоар, минахме край два очукани велосипеда, облегнати на едно дърво. На алеята за коли стоеше стар седан „Чекър“, който изглеждаше така, сякаш боята на купето се е изпарила. Един запален любител на коли веднъж ми каза, че когато тези автомобили, използвани като таксита, навъртят 800 000 километра, ги продават на мексиканската армия — мексиканците им монтирали оръдия и ги превръщали в танкове. Така и не разбрах дали ме занася.