Джак Кърли - Един от 100

— Аха! En le tete! Взел е платното, оставил е статива.

— Има послания, които изглеждат безсмислени.

— Охо, братлето ми съобщава информацията капка по капка! Какво ви е оставил — думи или рисунки?

Чу в далечината вой на сирени. Линейка! Представих си как Ейва, замаяна от алкохола, върви по средата на улицата.

— Да, мамка му, върху труповете имаше надписи. Трябва да затварям.

— Кажи ми какво пишеше, Карсън. БЪРЗО!

Изрецитирах по памет фразите, Джереми прихна да се смее:

— Май нашият човек не е се е задоволил само с отсичане на главите. Бас държа, че иска нещо повече, скъпи братко. Обещай, че ще ме посетиш. Обещай, обещай, обещай.

— Добре. В скоро време.

— Ще поразсъждаваме върху посланията. Вече нещо бълбука в главата ми. Пак обещай.

— Обещавам!

— Не ме лъжи, Карсън. Знам колко лесно е да преметнеш някого по телефона, когато не го гледаш в очите.

— Казах, че ще дойда, Джереми! Не лъжа!

— Охо, най-сетне братлето ми прояви някакво чувство. Да! Вярвам, че ще ме посетиш. Наближава годишнината на предишната ни лудория. Хей, трябва да говориш с мадмоазел Суха слива. Предупреди я, че искаш да прекарваш повече време с мен. — Притисна с длан микрофона и добави: — Боже, колко се вълнувам, мамо, нашето момче се връща у до…

Затворих телефона и се спуснах към вратата, но изведнъж ми хрумна нещо. Първото правило на въдичарите гласи: „Хвърляй стръвта, където има риба.“ Второто е следното: „Ако не знаеш къде има риба, попитай някого.“

Докато набирах номера на Мечока, в съзнанието ми се редуваха ужасяващи картини: Ейва прекосява булевард „Биенвил“, върху нея връхлита кола, претъпкана с юноши, тръгнали на купон, зад волана стои неопитен младеж…

— Йо, Карс, с какво да ти услужа, брато? Как е твоята…

— Избягала е, докато ме е нямало. Какво заведение би избрала, за да се напие? Вече ти обясних, че е истинска дама…

— Няма значение. Ще влезе в първия бар, който се изпречи пред очите й. Не търси компанията на хора от нейната среда, а средство да потисне болката. Познава ли квартала?

— Не.

Представих си я как излиза на плажа, решава да поплува, течението я отнася навътре…

— Каза, че снощи е пристигнала с такси. Минали ли са край барове или магазини за алкохол?

— Вероятно. Но тя здравата се беше накиснала.

— Говореше ли свързано?

— Да.

— Алкохолиците набелязват кръчмите както хищниците жертвите си. Дори да не е била в състояние да ходи, пълзешком се е добрала до някой бар. Едва след като обърне няколко чашки, ще се успокои и ще потърси заведение, което отговаря на класата й.

— Благодаря, Мечок.

— Изпрати приятелката ти при нас, Карс. Ще бъде в безопасност.

— Надявам се след време да я придумам.

Тръгнах да излизам, изведнъж си спомних, че дрехите на Ейва са в сушилнята. Какво ли бе облякла?

Като във всички подобни заведения от Бостън до Бойзи, обстановката в местния бар бе на „морска тема“ — от тавана висяха мрежи, по стените бяха окачени спасителни пояси, сервитьорите носеха пиратски шапки. Соли Винченца, който бе и собственик на заведението, и барман, се усмихна и се приближи до мен.

— Търся една жена, Сол. С кестенява коса, слабичка, висока около метър и седемдесет…

— Носи на голо прекалено широка тениска с надпис „Laissez les bon temps rouiller“ — прекъсна ме той. — И бейзболна шапка с името Орвис.

— Тъкмо нея търся.

Соли поклати глава:

— Дойде преди около час, поръча си двойна водка със сок от грейпфрут. Изпи я на един дъх, поиска втора. Едва тогава забелязах очите й — бяха като на ранено животно.

Казах й: „Повече няма да ви сервирам, госпожо. Време е да се приберете у дома.“ Тя ме нарече какво ли не, хвърли няколко долара и си излезе, ама едва се държеше на краката. Неприятности ли имаш, Карс?

— Да речем, че днешният ден не е от най-хубавите в живота ми. Имаш ли представа къде е отишла жената?

Той отново печално поклати глава:

— Стана ми любопитно, та излязох да видя какво ще направи. Видях да се тътри към пристанището.

Барът, намиращ се най-близо до пристанището, бе долнопробно заведение, посещавано предимно от местни работници, моряци от чартърните яхти и прочие хора с непрестижни професии. Напомняше ми безличните кръчми, предпочитани от моите информатори. Вътре беше толкова студено, че при издишване се образуваха облачета пара, но студът не прогонваше вонята на вкиснала бира и повръщано. Барманът беше як мъжага с бакенбарди като бръсначи, около шията му беше татуирана синя верижка. Ако беше булдог, щях да го кръстя Спайк. Той броеше парите в касата, едновременно разговаряше с единствените клиенти — трима мъже, чиито дрехи и обувки бяха изцапани с катран — вероятно бяха работници, занимаващи се с ремонт на покриви.