Джак Кърли - Един от 100

— Щом още при събеседването си забелязала колко способна е Ейва, защо си назначила доктор Колифийлд? — попитах.

Тя въздъхна, остави писалката, стана и се приближи до прозореца:

— Страхувам се, че няма да разбереш, Райдър.

— Понякога изненадвам хората с интелигентността си. Пробвай ме.

Клеър дълго мълча, загледана в облаците, после заговори така, сякаш четеше някакъв текст:

— Аз съм непреклонна и неотстъпчива. Изисквам много от подчинените си, когато са на работното място, но личният им живот не ме интересува. Тази професия е трудна… особено за жена. — Тя постави длан на стъклото, сякаш да се увери, че то съществува. — Не мисли, че се оплаквам и хленча, Райдър; давам си сметка, че трудностите са заложени в системата, която ще остане непроменена още дълги години. Ако се размекна, всичко ще рухне. — Обърна се и се втренчи в мен. — Страхувах се, че няма да проявя достатъчно твърдост към жена-патолог. Щях да си спомня тежките битки, които съм издържала по пътя към върха, да проявя отстъпчивост, дори… — Махна с ръка, сякаш се мъчеше да улови най-подходящата дума.

— Щеше да проявиш съчувствие — подсказах й.

— Може би. Това неизбежно щеше да се отрази на динамиката на работата.

— Разбирам. Когато подчиненият е мъж, можеш да го държиш на разстояние.

— Едва след нещастието с доктор Колифийлд си дадох сметка защо съм избрала именно него.

— Тогава назначи Ейва Даванъл.

Клеър отново седна зад бюрото:

— Двамата с Колифийлд бяха на много по-високо ниво от другите кандидати.

— Сега разбирам поведението ти, Клеър. Хокала си я за щяло и за нещяло, за да не се почувстваш съпричастна с нея.

Тя процеди с леден тон:

— Доктор Даванъл е млада и неопитна, което неизбежно води до грешки.

Стомахът ми се сви:

— Заради които си се нахвърляла върху нея, така ли?

— Човек се учи от грешките си. Трябваше да й ги посоча.

Ударих с юмрук по бюрото, процедих през зъби:

— Точно така! Подлагала си я на същите изтезания, през които си минала самата ти. Никакво съчувствие към малката мърла! Бичувай я, покажи й колко лоша е доктор Пелтиър. Постарай се да й го втълпиш!

Думите сякаш опариха езика ми — изрекох ги спонтанно, непреднамерено.

Клеър гневно скочи на крака:

— Нямаш право да ми говориш така…

— Ейва мисли, че я мразиш, съжалява, че е приела работата.

— Как се осмеляваш да… — тя не довърши фразата си, гневните пламъчето в очите й помръкнаха. — Какво? Я повтори, Райдър.

— Мисли, че я мразиш и се стремиш да я прогониш. Вярно ли е?

— Да я мразя ли? — Клеър залитна, сякаш подът се беше размекнал. Седна зад бюрото, вкопчи треперещите си пръсти в страничните облегалки на стола. — Боже мой! Напротив — мисля, че е изключително способна…

— Не изпитваш ли неприязън към нея?

— Не, разбира се. Как е могла да си го помисли… — Извърна глава, няколко пъти примигна. — Може би съм…

— Сега е моментът да проявиш съчувствие, Клеър. Дори смятам, че си позакъсняла.

Тя стисна клепачи, въздъхна. Отвори очи, взе писалката, заудря с нея по формуляра, накрая я пъхна в джоба си.

— Разрешавам й да отсъства до края на седмицата. По семейни причини. Другия понеделник я искам на работа, и то свежа като краставичка. Допусне ли още една грешка, макар и невинна, ще я изхвърля като мръсно коте.

С облекчение въздъхнах и тръгнах към вратата, но преди да изляза, тя ме повика:

— Райдър?

— Какво?

— Защо е дошла при теб? Гаджета ли сте?

— Не, само приятели.

Вече бях в коридора, когато тя отново заговори:

— Карсън?

Надникнах през отворената врата:

— Да, Клеър.

— Знам колко работа и неприятности имаш с разследването на Нелсън и Дюшам, но отдели колкото е възможно повече време, за да й помогнеш. Моля те.

Кимнах, затворих вратата. Никога не я бях чувал да изрича думата „моля“, никога не бе изглеждала толкова красива.

— Ще направим преразпределение на задачите — обяви Скуил и разхвърли на масата листове хартия, сякаш раздаваше карти. Грабнах онзи, който полетя към мен. — Не го чети, Райдър. Първо ще те въведа.

На съвещанието присъстваха „обичайните заподозрени“, Бласингейм беше довел един от подчинените си, сержант Уоли Далър. Бърлю правеше някакви упражнения, състоящи се в оттласкване от стената, при всяко движение шевовете на измачканото му кафяво сако заплашваха да се пръснат. От него лъхаше миризмата на спарено, каквато се усеща при отварянето на отдавна неизползвано шкафче в гимнастически салон. Той изчака господарят му да раздаде хартийките и едва тогава седна.