Джак Кърли - Един от 100

Вдигна към мен зачервените си очи и добави:

— Казах си, че днес ще изтрезнея, а утре някак ще отида на работа и ще сложа край на този… позор.

— Но щом си затворила телефона, отново си започнала да се наливаш, така ли?

Тя силно стисна юмруци, както я видях да прави, когато я наблюдавах от канцеларията на Уил Линди:

— Не мога да престана! Какво ми е, какво ми е, какво ми…

— Трябва да отидеш в рехабилитационен център, там ще изкарат отровите от организма ти.

Ейва ме сграбчи за ръкава — хватката й беше силна като на човек на ръба на истерията:

— Не! Невъзможно е! Ще се разчуе. Не мога! Не! НЕ!

— Добре, добре, успокой се. Ще го направим тук, в „домашни условия“.

— Не си ме издал за петък вечерта… Непрекъснато съм нащрек, все очаквам някой да ме погледне с презрение. Обаче ти удържа на обещанието си и запази тайната ми…

— Че защо да я издавам? На никого не му влиза в работата.

С опакото на ръката си тя избърса сълзите си:

— Освен теб не познавам жива душа в този град… толкова съм самотна! Видях те пред моята къща… видях какво направи. Не ме издаде пред никого, дойде и поля градината и моравата… щях да го направя, наистина, обаче не можех да изляза, не можех да допусна съседите да ме видят в такова състояние…

— Време е за сън — прекъснах я, хванах я за ръката и я поведох към спалнята. — Утре отново ще поговорим, ще започнем лечението.

— Тя ме мрази! — изтърси Ейва. — Мрази ме и туйто. Не я упреквам, прекалено много гафове направих, откакто ме назначиха…

— Кой те мрази?

— Доктор Пелтиър. Мрази ме, дори когато се справям добре. Не знам… — Ейва се задави. Грабнах кошчето за смет, изчаках я да повърне в него, побутнах я към леглото, но тя продължи да говори: — Мечтаех да си върша работата, вечер да чета протоколите и медицинските списания, за да науча нещо повече, обаче от първия ден разбрах, че тя ме мрази… само алкохолът ме успокояваше, но има дни, през които искам само да умра. ИСКАМ САМО ДА УМРА, ИСКАМ САМО…

Постарах се да я успокоя, покрих я с одеяло, сложих кошчето до леглото. Ейва се взираше в тавана, стискаше невидими топки в юмруците си и беззвучно плачеше. Затворих вратата и на пръсти се отдалечих.

През цялата нощ тя се мята в леглото, унесе се едва призори. Отново открехнах вратата и видях, че за пръв път изглежда спокойна. Надявах се да събере малко сили за трудния път, който я очакваше.

Господин Кътър седеше на алуминиевия сгъваем стол, поставен в тъмния дрешник. Не помръдваше, само гърдите му се повдигаха и спускаха. Не беше изклинчил, въпреки че никой не го наблюдаваше. Вътре в него обаче всичко трепереше. Бе неизбежно.

От часове седеше в същата поза — с изправен гръб, прибрани колене, с ръце на бедрата. Никой не можеше да го обвини, че е непослушно момче.

Допреди час, когато се изпусна. Беше толкова ужасно и мъчително — умираше да отиде в тоалетната, но не помръдна нито крак, нито ръка… накрая обаче се изпусна. Отначало потекоха само няколко капки, но вместо да изпита облекчение, агонията му се усили, накрая той престана да се стиска.

Докато топлата урина се стичаше по краката му и се събираше във вдлъбнатата седалка на стола, му хрумна, че навремето щеше да бъде наказан жестоко за подобна простъпка. Но това вече бе минало. Всичко се променяше. Снимките се сбъдваха… благодарение на усилията му.

Изкушаваше се да отиде в тайната стая, в която пазеше мечтата си и работеше върху нея. Ала не можеше да си го позволи — трябваше да отиде на работа, да нахлузи маската, която носеше извън дома си.

След няколко минути с усилие се изправи, разтърка премръзналите си бедра и задните си части. Олюлявайки се, отиде в банята да вземе душ, после внимателно избра вратовръзката, която щеше да носи днес. Също чорапите и обувките. Огледа панталона си, бръсна някаква невидима прашинка — никой не можеше да го обвини, че не е добро и прилежно момче. За малко щеше да мине през кухнята, без да спре — очакваше го много работа, нямаше време за губене, но любимото чекмедже го привлече като с магнит. Всеки човек си имаше таен помощник. Извади дълъг нож — с него мама режеше хляб, който сама месеше. Беше много вкусен, но тя му даваше да си хапне от него само ако беше послушен. Щом се беше подмокрил, щеше да бъде наказан без хляб. Проклетата гадна старица! След това извади уред за наточване, прокара острието по стоманената повърхност. Звукът беше като музика. Веднъж ходи на хокеен мач и като слушаше съскането на кънките върху леда, сърцето му се изпълни с радост.