Джак Кърли - Един от 100

Пред моргата ударих малко по-рязко спирачки, бутилките в багажника ми издрънчаха. Извадил бях всички алкохолни напитки от барчето вкъщи, взех от банята дори водата за уста — за алкохолика всичко, което съдържа спирт, става за пиене.

Ейва беше на една крачка от Истината — признала бе, че е зависима от алкохола. Моята задача бе да стисна здраво тази Истина, която ще се съпротивлява и ще се опитва да ме ухапе, да я тръсна на скута на Клеър и да се надявам, че след това Ейва ще запази работата си. Оставих колата на мястото, запазено за катафалките, и слязох. Бях подранил, входната врата още беше заключена. Натиснах звънеца. Отвори ми Уилет Линди, който носеше сандъче с инструменти.

— Не ми казвай, че работиш и като водопроводчик, Уил — подхвърлих.

Той почука по сандъчето:

— Ако нещо е повредено, аз го поправям, ако е необходимо, го поръчвам, ако е невъзможно, пускам една лъжа.

— Искам да поговоря с Клеър. Тук ли е?

Уил се намръщи и потрепери:

— Да. Обаче днес се обсъжда бюджета, отгоре на всичко един от просекторите отсъства. Стой по-надалеч от нея, за да не ти отхапе ръката.

Вървях по коридора към кабинета на доктор Пелтиър и се стараех да задържа ведрата си усмивка, ала тя все се изплъзваше като изкуствени мустаци, прикрепени на ластик. Надникнах през открехнатата врата, бодро подвикнах:

— Добро утро, Клеър.

Днес тя носеше черно сако и семпла бяла блуза, изпод бюрото надничаха елегантните й обувки с висок ток. Сложила беше очилата си, държеше автоматична писалка и намръщено се взираше в някакъв формуляр.

— Заета съм, Райдър. Нямам време за празни приказки.

— Важно е.

Тя неохотно ми махна да вляза.

— Имаш ли нещо против да затворя вратата? — попитах.

Клеър озадачено ме изгледа, присви очи и кимна. Настаних се на коженото кресло пред старинното й дъбово бюро. Постът, който тя заемаше, й даваше възможност да възложи на дизайнер да обзаведе кабинета й и да хвърли хиляди долари — пари на данъкоплатците — за мебели, завеси и шкафове. Но доктор Пелтиър само нареди да сменят неоновото осветление с настолни лампи и лампиони и си поръча ергономичен стол, който вероятно струваше с десетина долара повече от столовете, на които се разполагаха дебеланите в отдела за издаване на разрешителни.

В моята професия умението да четеш наопаки често е много полезно. Видях заглавката на формуляра, който Клеър се готвеше да попълни — „СЛУЖЕБНО МЪМРЕНЕ“.

Посочих го:

— За доктор Даванъл ли е предназначен?

— Не е твоя ра… — Клеър не довърши изречението, въздъхна, затвори очи. — Защо ми се струва, че ужасната утрин става все по-отвратителна?

— Тя… ми гостува — промълвих. — Нито вчера, нито днес е в състояние да дойде на работа. Пияна е от събота вечерта. В ужасно състояние е, Клеър.

Доктор Пелтиър хвърли писалката на бюрото, потърка очите си:

— Сега си обяснявам много неща. Тя работи тук от шест месеца, през които седем пъти се е обаждала, че е болна. В четири от случаите „заболяването“ й беше в понеделник. Вероятно през почивните дни се е напивала до безпаметност.

— Вероятно — кимнах.

— Знаеш какви са ми изискванията, Райдър. Старая се да извършвам повече аутопсии, но често затъвам до гуша в писмената работа, с която ме затрупват бюрократите-мижитурки. Затова ми са необходими хора, които не отсъстват, когато им скимне, на които мога да разчитам.

— Тя ще се подложи на лечение. Състоянието й е болестно.

Клеър взе писалката:

— Няма да търпя тук алкохоличка, дори да се лекува. Сам разбираш, че работата изисква да се обръща внимание на най-незначителните подробности. В края на краищата какъвто и гаф да направи доктор Даванъл, аз ще трябва да опера пешкира. Моята репутация е заложена на карта. Тази жена няма място сред нас.

Понечи да продължи писането. Отново се загледах в листа хартия, прочетох думата „способна“ и се хванах за нея като удавник за сламка:

— В трудовата характеристика хвалиш доктор Даванъл.

— Не съм виждала толкова способна лекарка… разбира се, като се има предвид колко е млада и неопитна.

Когато провеждах събеседване с кандидатите, само доктор Колифийлд се доближаваше до нейното ниво.

Колифийлд беше наскоро дипломиран патолог, когото бяха назначили преди пет-шест месеца. По време на аутопсията на някой си Ърнист Мюлер — извратен тип, любител на садомазохистичните изживявания, пръстите му бяха откъснати след взривяването на бомба, напъхана в дебелото черво на мъртвеца. Говореше се, че Мюлер е предизвикал гнева на човек, който разбира от експлозиви. Ченгета, любители на черния хумор, нарекоха неизвестния извършител „Гърмящ задник“ и предположиха, че е напил Мюлер, вкарал е експлозива в ануса му, като е предполагал, че онзи ще се опита да го извади и ще загине от жестока смърт. Въпросният Мюлер обаче избегнал ужасната съдба, като в съня си починал от сърдечен удар. Единствената жертва беше доктор Алегзандър Колифийлд, който загуби три пръста и кариерата си. Извършителят така и не беше заловен, случаят остана забулен в мистерия.