Джак Кърли - Един от 100

Хари направи обратен завой да излезе от паркинга, изведнъж удари спирачки.

— Я погледни, Карсън. — Посочваше бяла ангорска котка с розов нашийник, която драскаше по вратата на Тери Лосидор. Вратата се открехна, животното махна с опашка и се шмугна през пролуката.

Погледнах моя партньор:

— Пухчо, предполагам.

— Питам се кой е бил непохватният котарак, дето трополеше в кухнята й.

Хари ме остави пред полицейското управление. Уговорихме се по-късно да се срещнем във „Фланаганс“, за да похапнем и обсъдим развоя на събитията. Той щеше да вземе копия от разпитите във връзка с убийството, аз тръгнах към моргата да проверя дали е готов неофициалният протокол от аутопсията.

Доктор Даванъл беше удържала на обещанието си — взех от регистратурата няколкото страници, съдържащи онова, което вече знаех от „диктовката“ на сърдитата докторка. Не бях разочарован — на този етап не очаквах смайващи разкрития. Казах си, че след като вече съм тук, няма да е лошо да се обадя на Клеър, за да подобря настроението й. Интересно ми беше дали хронично мрачната доктор Даванъл се е оплакала от мен на шефката си — нищо чудно да й е казала, че вместо само да наблюдавам процедурата, съм говорел като кречетало и съм разказвал неприлични вицове. Но даже да го беше сторила, не вярвах „престъпното ми деяние“ да има фатални последствия за моя милост. Дори Клеър Пелтиър, която бе олицетворение на строгостта, разрешаваше да се води неангажиращ разговор по време на аутопсията.

Тръгнах по широкия коридор към кабинета й. През открехнатата врата чух гласа й. Възнамерявах само да надникна, за да й кажа „здрасти“, но тонът й ме накара да се вцепеня.

— Това е нелепо, недопустимо! — Думите й бяха като бодливи тръни, всяка сричка — разяждаща като киселина.

— Почеркът ви е абсолютно нечетлив, все едно протоколите са написани от шимпанзе!

Някой отговори толкова тихо, че не чух какво каза, но вероятно се оправдаваше.

— Не приемам никакви извинения! — сопна се Клеър.

— Пет пари не давам, че сте разполагали с много малко време да ги подготвите! Като начинаещ съдебен лекар правех по три аутопсии дневно и пак съумявах да напиша четливо протоколите.

Отново последва приглушен отговор.

— Малко ме е грижа, че съжалявате! Няма да позволя на никого да си гледа работата през пръсти. Искам резултати, не празни думи!

Мразя да слушам как мъмрят някого — в паметта ми изплуват прекалено тягостни спомени от детството. Почувствах се така, сякаш упреците бяха отправени към мен. Заднешком заотстъпвах от вратата, Клеър отново заговори:

— Ами болничните? Колко дни болнични възнамерявате да вземете през тази година? Шест, осем, двайсет и четири? Това, меко казано, е абсолютно безотговорно. Когато ви няма — или когато закъснявате, което се случва прекалено често — графикът отива по дяволите. Не ми се слушат глупави извинения, искам само да…

По гласа й долових, че разговорът върви към приключване. Чух стъпки, които се приближаваха към вратата. На пръсти изтичах няколко метра надолу по коридора. Единственото възможно скривалище беше кабинетът на Уилет Линди; осветлението беше изключено, сигурно вече си беше отишъл. Той често идваше на работа преди шест сутринта и си тръгваше в три часа. Втурнах се в кабинета му.

Помещението беше с голям прозорец към коридора, щорите не бяха спуснати до долу. Залепих гръб до стената, чух приближаващи стъпки. Ейва Даванъл спря пред прозореца, с треперещи пръсти избърса сълзите си. Лицето й беше пепеляво. Сви длани в юмруци — стискаше ги толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха — и ги притисна до слепоочията си. Затрепери, тялото й се разтърсваше от спазми, все едно разкъсваха душата й с пинсети, нажежени до бяло. Не можех да откъсна поглед от нея, бях хипнотизиран от дълбочината на чувствата й. От гърлото й се изтръгна приглушено ридание, тя притисна ръце до корема си и хукна към тоалетната.

Трясъкът на вратата отекна като изстрел.

Няколко секунди останах прикован на мястото си, толкова бях поразен от страданието на Ейва Даванъл. Взирах се в коридора, като че ли силната болка бе нарисувана във въздуха и наситеността на цветовете й ми се струваше невероятна. Затаих дъх, безшумно излязох от скривалището си, тръгнах към изхода. Като минах край отворената врата на Клеър, тя се провикна:

— Райдър? Ти ли си?

Обърнах се, престорих се на ни лук ял, ни лук мирисал, надникнах в кабинета й, както бях правил десетки пъти досега.