Робърт Харис - Мюнхен

Когато приключи, Хитлер небрежно подхвърли автоматичната писалка върху бюрото и се обърна. Следващият беше Чембърлейн. Той също си сложи очила — с каквито, подобно на Фюрера, мразеше да го виждат на публично място, — извади собствената си писалка и се зачете в текста. Челюстта му бавно се издаде напред, после отново се прибра и той методично се подписа. Отвън тълпата избухна в радостни възгласи, сякаш виждаше през стените какво става в залата. Чембърлейн бе твърде погълнат в действията си, за да реагира. Но Хитлер направи гримаса, посочи с ръка прозореца и един адютант изтича и го затвори. Застанал в сенките най-отзад, Хартман наблюдаваше сцената с невиждащи очи; продълговатото му лице беше безизразно и пепеляво от изтощение — лице на призрак, помисли си Легат, на мъртвец.

В стаята си в „Регина Паласт“ Хю Легат спеше дълбоко. Лежеше, проснат по гръб, с дрехите, напълно откъснат от действителността; главата му се мяташе ту на една, ту на друга страна като на удавник, извлечен на брега. Лампата в банята светеше, вратата беше открехната, в стаята проникваше бледа ивица светлина. По едно време откъм коридора се бяха чули гласове — Легат разпозна Странг, после Аштън — Гуоткин — и стъпки. Но Министър-председателят най-после си беше легнал и външните шумове бяха престанали; в стаята беше останал само звукът от равномерното му дишане, примесен понякога с приглушени стенания. Сънуваше, че лети.

В дълбокия си сън не чу шума от бравата, която някой се опитваше да завърти отвън. Събуди го почукването — отначало тихо, приличащо по-скоро на драскане с нокти по дървото, и когато отвори очи, първата му мисъл бе, че някое от децата е решило да дойде при тях с Памела. Но после видя непознатата стая и си припомни къде се намира. Той присви очи и различи в тъмното светещите стрелки на хотелския будилник. Беше 3:30 ч.

Шумът се чу отново.

Той се пресегна и запали лампата до леглото си. Меморандумът беше на нощното му шкафче. Стана, отвори чекмеджето на бюрото и го пъхна в хотелския пътеводител на Мюнхен. Подът изскърца под краката му, докато пристъпваше към вратата. Постави ръка върху бравата, но в последния момент някакъв инстинкт го предупреди да не отваря.

— Кой е?

— Паул.

Германецът стоеше на прага, абсурдно видим отвсякъде. Легат го дръпна навътре в стаята, като огледа коридора във всички посоки. Нищо не помръдваше. Полицаят от охраната сигурно се беше прибрал за през нощта във всекидневната на министър — председателя. Хю затвори вратата. Хартман вече обикаляше из стаята и събираше нещата му: палто, шапка, обувки.

— Обличай се.

— Защо, за бога?

— Бързо! Искам да ти покажа нещо.

— Ти луд ли си? По това време?

— Това е единственото време, с което разполагаме.

Легат все още беше полузаспал. Той разтърси глава и разтри лицето си с длани, за да прогони съня.

— Какво е това, което държиш да видя?

— Ако ти кажа, няма да дойдеш. — В решителността си приличаше на умопобъркан. Подаде му обувките. — Моля те.

— Паул, това е опасно.

Хартман се изсмя; смехът му приличаше повече на лай.

— На мен ли го казваш? — Той хвърли обувките на леглото. — Ще бъда зад хотела. Ще те чакам отвън. Ако до десет минути не си там, ще знам, че няма да дойдеш.

След като Хартман излезе, Легат около минута крачи замислено напред-назад из стаята. Ситуацията беше толкова нелепа, че за миг той се запита дали не сънува. Седна на ръба на матрака и взе обувките си в ръце. Когато си лягаше, беше толкова уморен, че не си бе правил труда да ги развърже. Сега установи, че не може да разплете възлите, дори със зъби. Трябваше да се изправи, да натика крака си донякъде в обувката и да си помага с пръстите на ръцете като с обувалка. Обзе го ярост. А също и — колкото и да не му се искаше да си признае — страх. Той си сложи шапката и преметна палтото през лявата си ръка, излезе в коридора, заключи вратата след себе си, зави вляво и закрачи бързо към задното стълбище. Слезе на приземния етаж и подмина вратата към турската баня; ароматът на пара и благоуханни масла му напомни за клубовете на „Пал Мал“. Бутна стъклената врата и се озова на малката уличка зад хотела.

Хартман пушеше цигара, облегнат на един от откритите черни мерцедеси, с които цял ден ги бяха возили. Двигателят тихо поцъкваше, изстивайки. Като видя Легат, той се усмихна, хвърли цигарата в канавката и я разтри с тока на обувката си. Отвори му предната врата като услужлив шофьор. Минута по-късно вече се носеха по широк булевард между два реда жилищни сгради и магазини. Нощният въздух беше още топъл. На предния капак се развяваше вимпел със свастика. Хартман мълчеше, вперил съсредоточено поглед в пътя напред. В профил, с високото си чело и голям леко гърбав нос, приличаше на римски император. На всеки няколко секунди поглеждаше назад в огледалата. Безпокойството му се предаде на Легат.