Робърт Харис - Мюнхен

С тези думи Дънглас изчезна в тълпата. Легат подаде чашата си на един сервитьор и се заизкачва по стълбището. Спря се на средата и огледа галерията, като се питаше към кого би било най-добре да се обърне. Един от униформените — офицер от СС — се отдели от групата си и слезе надолу да го посрещне.

— Добър вечер. Изгубихте ли се? — Мъжът го заговори на немски. Очите му бяха като на умряла риба. — Мога ли да ви бъда полезен?

— Добър вечер. Да, благодаря ви. Исках да говоря с някого за организацията по заснемане на подписването.

— Разбира се. Елате с мен, ако обичате. — Той направи знак на Легат да го последва на първия етаж. — Имаме представител на Външното министерство, който се занимава с британските гости.

Човекът го поведе към зоната с канапета в предната част на сградата, където до една от колоните беше застанал Хартман.

— Вие може би познавате господин Хартман.

Легат се направи, че не го е чул.

— Господин Легат? — повтори есесовецът. Гласът му беше по-рязък, не толкова дружелюбен. — Зададох ви въпрос: познавате ли господин Хартман?

— Не мисля, че…

Хартман го прекъсна:

— Скъпи Хю, мисля, че щурмбанфюрер Зауер си прави шегички с теб. Той прекрасно знае, че сме стари приятели и че тази вечер съм идвал в хотела ти, за да се видим. А го знае, защото той и неговите приятели от Гестапо са ме проследили до там.

Легат се усмихна.

— Е, получихте отговор на въпроса си. Двамата се познаваме от много години. Защо питате? Проблем ли има?

— Доколкото знам, вие сте заменили в последния момент свой колега, който е трябвало да пътува със самолета на господин Чембърлейн?

— Точно така.

— Може ли да попитам защо?

— Защото говоря немски по-добре от него.

— Но това са го знаели от самото начало, нали?

— Тези неща обикновено се решават в последната минута.

— Освен това в посолството ви в Берлин има хора които също могат да превеждат.

— Виж, Зауер, не смятам, че имаш право да разпитваш човек, който е наш гост — каза Хартман.

Зауер не му обърна внимание.

— А преди това кога за последен път се бяхте срещали?

— Преди шест години. Не че това ви влиза в работа.

— Добре. — Зауер кимна. Изведнъж самонадеяността му бе започнала да се изпарява. — Е, аз ви оставям да говорите. Без съмнение, Хартман ще ви каже всичко, което бихте желали да знаете.

Той удари токове, поклони се леко и се отдалечи.

— Това не вещае нищо добро — каза Легат.

— О, не му обръщай внимание! Той е твърдо решен да ме разобличи. Ще рови, докато открие нещо, но засега не е успял. А сега трябва да допуснем, че сме под наблюдение, и да се вживеем в ролите си. Какво би желал да знаеш?

— Може ли британската преса да изпрати фотограф, който да заснеме подписването? Към кого трябва да се обърна?

— Изобщо не си прави труда. Всичко е решено. Единствената фотографска техника, която може да се внася в залата, принадлежи на Хофман, личния фотограф на Фюрера, чиято асистентка госпожица Браун се била чукала, както разправят злите езици, с нашия не чак дотам благочестив вожд. — Той постави длан на рамото на Легат и добави тихо: — Извинявам се, ако с действията си тази вечер съм те поставил в неудобна ситуация.

— Не го мисли. Съжалявам само, че нищо не излезе накрая.

Той сложи длан върху сакото си на мястото, където протоколът, сгънат на три, се намираше във вътрешния джоб.

— А какво да правя с…

— Задръж го. Скрий го в стаята си. Вземи го със себе си в Лондон и се погрижи да достигне до по-отзивчив адресат. — Хартман го стисна за рамото, после дръпна ръката си. — А сега, за доброто и на двама ни, нека спрем да разговаряме и да се разделим. Боя се, че би било разумно изобщо да не се виждаме повече.

Бавно мина още един час.

Легат чакаше с другите в стаята на британската делегация, докато екипи подготвяха окончателните версии на документите. На никого не му беше до разговори. Той се бе усамотил в единия ъгъл и, за свое учудване, откри, че мисълта за предстоящия катастрофален завършек на кариерата му предизвиква у него единствено равнодушие. Несъмнено умората притъпяваше сетивата и съзнанието му; беше сигурен, че когато се завърне в Лондон, ще се чувства другояче. Но за момента си даваше кураж. Той се опита да си представи как съобщава на Памела, че мечтата ѝ един ден да домакинства на светски приеми в посолството на Негово величество в Париж никога няма да се осъществи. Може би щеше да напусне дипломатическата служба. Навремето баща ѝ му беше предложил да му намери „някое закътано местенце“ в Лондонското сити — дали не би било разумно да се възползва? Това щеше да разреши финансовите им проблеми, поне докато не избухнеше войната.