Робърт Харис - Мюнхен

Чембърлейн сгъна меморандума и продължи:

— А сега бих ви посъветвал да вземете този документ, който е собственост на вашето правителство, и да го върнете, откъдето е дошъл.

Той посегна да му го подаде, но Хартман отказа да го поеме. С ръце отзад на гърба, той поклати глава.

— Не, господин министър — председател. Задръжте го. И нека вашите експерти го разучат. Това е политическата реалност.

Чембърлейн инстинктивно се дръпна назад.

— Ставате твърде дързък.

— Не бих желал да ви засегна, но дойдох тук, за да бъда искрен с вас, както и направих. Мисля, че това, което става в момента, един ден ще бъде счетено за позорен акт. Е, моите пет минути изтекоха.

И, за изумление на Легат, той се усмихна, но усмивката му беше ужасна, пълна с болка и отчаяние.

— Благодаря ви за отделеното време, господин министър — председател. — Той се поклони. — Не съм и очаквал нещо по-добро. Хю.

Той кимна на Легат, обърна се кръгом, по войнишки, и излезе от стаята, като затвори полека вратата след себе си. Чембърлейн го изпрати с пронизващ поглед, после се обърна към Легат.

— Веднага махни това от тук.

Той пъхна страниците в ръцете му. Гласът му беше студен, твърд, отмерен; глас на човек, докаран до ръба на ярост, което го правеше толкова по-страшен в умението му да се овладее.

— Аз просто не мога да си позволя да бъда отклоняван от целта заради нещо, което може да е било казано на закрита среща преди толкова време, а може и да не е било. От ноември насам ситуацията е напълно променена.

— Да, господин министър — председател.

— Да не съм чул повече да се споменава за това.

— Разбира се, сър.

Легат посегна да вземе червената кутия от бюрото, но Чембърлейн го спря.

— Остави това. Върви си. — А когато стигна до вратата, Министър-председателят добави: — Трябва да ти кажа, че съм изключително разочарован от теб.

Думите му бяха смразяващи, като професионално произнесена смъртна присъда. Легат тихо излезе в коридора; с кариерата му на многообещаващ британски държавен служител беше свършено.

Още е излизането си от хотела Хартман беше сигурен, че го следят. Животинският му инстинкт — онова смътно усещане за студена тръпка по гръбнака — го караше да се чувства като плячка, която скоро ще попадне в лапите на хищника. Но около него имаше твърде много хора, за да може да различи преследвача си. Малкият парк срещу „Регина Паласт“ гъмжеше от тълпи, излезли да празнуват Октоберфест. Нощта беше достатъчно топла за рокли без ръкави. Много от мъжете бяха пияни. На Каролиненплац, в подножието на обелиска, се беше оформил импровизиран хор: червендалест мъж с перо на шапката размахваше ръце, опитвайки се да дирижира.

Хартман ускори крачка. Какви глупаци, помисли си той. Въобразяват си, че празнуват мира. Нямат представа какво им е подготвил техният любим Фюрер. Когато две млади жени на Бринер Щрасе му преградиха пътя и го поканиха да тръгне с тях, той ги разблъска и мина помежду им, без да каже дума. Те го изпроводиха с подигравателни викове. Глупачки. А най-големият глупак от всички беше Чембърлейн. Хартман се спря под едно дърво с голи клони, за да запали цигара, и дискретно погледна назад. Изпитваше известно горчиво задоволство — в края на краищата поне бе успял да връчи предупреждението си лично на британския министър — председател. И това беше нещо! Все още виждаше обиденото изражение на изпитото му провинциално лице, когато той, Хартман, отказа да вземе обратно протокола. Горкият Хю, застанал отстрани, имаше вид на ударен от гръм. Може би току-що бе провалил кариерата му. Жалко. Нищо не можеше да се направи. Но въпреки това го прониза остро чувство на вина.

Той отново погледна през рамо. Към него се приближаваше някакъв мъж. Въпреки жегата той беше с кафяв шлифер, препасан с колан. Когато го подмина, Хартман зърна за миг надупченото му от сипаница лице. Гестапо, помисли си той. Те сякаш излъчваха своя характерна миризма. Освен това бяха като плъховете: където видиш един, очаквай да има и други. Той изчака, докато мъжът достигна до края на Кьонигсплац и се скри от погледа му зад двата Храма на честта, след което захвърли недопушената си цигара и тръгна към „Фюрербау“.

Тълпата тук бе нараснала неимоверно много — вече наброяваше хиляди, — но беше някак притихнала, както предполагаше близостта с духовния център на Райха. Хартман се изкачи по застланите с червен килим стъпала и влезе във фоайето. Както и преди обед, вътре гъмжеше от нацистки величия. Превъзбудени гласове отекваха от мраморните стени. Той огледа свинските зурли на старите бойни другари, примесени с гладко обръснатите физиономии на присъединилите се към партията след 1933 г., докато му се стори, че видя сипаничавото лице на своя преследвач. Но когато се приближи към него, гестаповецът изчезна в тоалетната. Самата непохватност на тази маневра го вбеси повече от всичко друго. Той застана в подножието на стълбището и зачака. И, естествено, след няколко минути на вратата се появи облечената в черна униформа фигура на Зауер.