Робърт Харис - Мюнхен

— А ако откажем? — попита Масарик.

Уилсън въздъхна и се обърна към Аштън — Гуоткин.

— Защо не им го обясниш с прости думи, Франк? Мен като че ли не ме слушат.

— Ако откажете — каза бавно Аштън — Гуоткин, — ще трябва да се оправяте с германците сами. Това е реалността. Може би французите ще съумеят да ви го кажат по-деликатно, но повярвайте ми, те изцяло споделят нашето мнение. Не са заинтересована страна.

Двамата чехи се спогледаха. Явно аргументите им бяха свършили. Мастни посочи с ръка картата.

— Може ли да вземем това?

— Разбира се — каза Уилсън. Той внимателно нави картата на руло и му я подаде. — Хю, би ли изпратил нашите гости до стаята им и би ли попитал дали ще им разрешат да ползват телефона?

Легат вдигна от бюрото червената кутия на министър — председателя и отвори вратата. В коридора ги чакаха двамата гестаповци. Той се дръпна встрани, за да направи път на чехите. Уилсън подвикна след тях:

— Ще се погрижа Министър-председателят да се срещне лично с вас, за да ви обясни всичко, след като подпишем споразумението.

Легат едва го чу. В отсрещния край на фоайето, зад кашпите с палми, изправен в целия си висок ръст до рецепцията и потънал в разговор с пиколото, той различи безпогрешно Паул фон Хартман.

На Легат му трябваха няколко секунди, за да се опомни. Той каза на двамата гестаповци:

— Господин Масарик и доктор Мастни трябва да разговарят спешно с Прага. Надявам се, че мога да разчитам на вас да уредите това.

Без да дочака отговор, той пресече фоайето и се насочи към Хартман, който го забеляза да се приближава. Но вместо да му направи знак с глава да се отдалечат в някой усамотен ъгъл, където да разговарят, както бе очаквал Легат, Хартман го пресрещна.

— Прочете ли го?

— Да.

— Говори ли с Чембърлейн?

— по-тихо! Не, още не съм.

— Тогава направи го, още сега. Той е на третия етаж.

И Хартман тръгна към стълбите.

— Паул, за бога, не ставай глупак!

Легат се затича след него; в подножието на стълбите го хвана за лакътя. Беше по-дребен от Хартман, а германецът бе и обзет от решителност, но в този миг отчаянието му даде сила и успя да го спре.

— Чакай малко. Няма смисъл да се правиш на идиот. — Изричаше думите тихо, давайки си сметка, че ги гледат. — Трябва да поговорим.

Хартман се обърна към него.

— Не искам на съвестта ми да тежи, че не съм направил нищо.

— Разбирам те напълно. И аз се чувствам по същия начин. Вече се опитах да го заговоря веднъж и ти обещавам, че ще се опитвам отново и отново.

— Хайде тогава да го направим заедно.

— Не.

— Защо?

Легат се поколеба.

— Видя ли? — каза Хартман. — Нямаш отговор! — Той доближи лицето си до неговото. — Или може би се боиш, че това ще попречи на кариерата ти?

Той се обърна и продължи да се изкачва. След миг двоумение Легат го последва. От подигравката на Хартман го бе заболяло. Защо ли? Защото съдържаше частица истина? Той се опита да пресметне къде ли се намираха останалите от делегацията. Уилсън и Аштън — Гуоткин бяха в трапезарията, макар че сигурно всеки момент щяха да излязат от там. Малкин все още беше на конференцията. Останалите вероятно се бяха разотишли по стаите си или бяха отишли в щаба на Делегацията, опитвайки се да се свържат с Лондон. Министър-председателят сигурно си почиваше. Може би все пак имаха шанс.

— Е, добре — каза той. — Да видим какво може да се направи.

Лицето на Хартман се разтегна в познатата широка усмивка. Навремето някой в Оксфорд му бе казал, че човек може да си сгрее ръцете на нея.

— Ти си добър човек, Хю.

Качиха се по стълбите до третия етаж. Полицаят от Скотланд Ярд беше на поста си по средата на коридора пред апартамента на министър — председателя. Легат вече се разкайваше за решението си. Той каза:

— Предупреждавам те: премиерът е стар, упорит и с опънати докрай нерви. Ако приеме да те изслуша, за бога, не му чети лекции по морал. Просто му изложи фактите. Чакай ме тук.

Той кимна на полицая и почука на вратата. Забеляза, че в притеснението си е започнал да кърши ръце. Пъхна ги в джобовете на панталона си. Вратата се отвори и в рамката ѝ се появи личният лекар на министър-председателя, сър Джоузеф Хорнър от Университетската болница. В ръката си държеше гумена помпичка, от която на маркуч висеше манометър. Зад него се виждаше Чембърлейн, по риза, със запретнат нагоре ръкав.

— Много съжалявам, господин министър — председател — каза Легат. — Мога да дойда и по-късно.