Робърт Харис - Мюнхен

— Никога не забравям лично задължение. За Германия съм готов да излъжа сто пъти, но за себе си — никога.

Легат бе отпътувал е първата кола за хотела по изричните указания на Уилсън, за да се увери, че приготовленията за вечерята на министър — председателя напредват успешно. Говорил бе с управителя на „Ретина Паласт“, който му бе дал уверенията си, че трапезарията на първия етаж е готова, и сега очакваше до главния вход пристигането на останалата част от делегацията. Съзнаваше, че се е изложил като последен глупак. Уилсън се бе отнесъл джентълменски с него, но тъкмо това му тежеше повече от всичко. Представяше си какво ли ще разправят за него след завръщането им в Лондон: един кратък разговор между Клевърли и Кадоган, дискретно повикване в кабинета на главния личен секретар, след което преместване на някоя не толкова напрегната работа, вероятно в легация. Но въпреки всичко той оставаше упорито непреклонен в увереността си, че дългът му повелява Чембърлейн да бъде информиран за съществуването на меморандума, преди да подпише споразумението.

Кортежът от лимузини навлезе с грохот в Максимилиансплац, съпровождан от още по-възторжените овации на тълпата отсреща. Тя никак не бе намаляла — напротив, още хора бяха наизлезли по улиците в очакване на предстоящото обявяване на споразумението. Щом министър — председателят, придружаван от Дънглас, мина през въртящата се врата, гостите на хотела — много от тях във вечерни облекла — наскачаха и заръкопляскаха във фоайето, докато струнният квартет го поздрави с песен. Чембърлейн кимаше усмихнат наляво и надясно, но в момента, когато се скри в трапезарията, се строполи в голямото позлатено кресло и с дрезгав глас поиска уиски със сода.

Легат остави червената кутия и отиде до подноса с бутилки, оставен върху страничната масичка. Стените на салона бяха огледални, като във „Версай“, с електрически свещи, поставени в месингови аплици. Докато добавяше сода в ниската дебелостенна чаша, той не изпускаше от поглед Чембърлейн, седнал в креслото под големия полилей, и видя как главата на министър — председателя бавно клюмна надолу, към гръдния му кош.

Дънглас постави показалец на устните си, давайки знак на колегите си да влизат тихо. Събраха се всички: Уилсън, Странг, Аштън — Гуоткин, Хендерсън, Къркпатрик. Единствено Малкин не се бе прибрал в хотела; останал бе в сградата на конференцията, за да надзирава съставянето на окончателния текст. Членовете на делегацията пристъпваха на пръсти около министър — председателя, разговаряйки шепнешком. Полицаят от Скотланд Ярд затвори вратата и застана на пост отвън. Уилсън се приближи до Легат и кимна към Чембърлейн.

— Наближава седемдесет, от петнайсет часа е на крак, прелетял е хиляда километра и е изтърпял два кръга на преговори с Адолф Хитлер. Има право да се чувства леко уморен, не мислиш ли?

Гласът му звучеше бащински загрижено. Той пое чашата уиски със сода от ръката на Легат и я постави тихо пред министър — председателя. Чембърлейн отвори очи, погледна го изненадано, после изправи гръб в креслото си.

— Благодаря ти, Хорас — каза той. — Кошмарна история, а?

— Важното е, че свърши и едва ли някой би се справил по-добре от вас.

— Реки от мастило ще се излеят в критични статии за действията ви, господин министър — председател — добави Хендерсън. — Но милиони майки ще благославят името ви, задето спасихте синовете им от ужасите на войната.

— Така, така — каза Дънглас тихо.

— Много сте любезни.

Министър-председателят допи уискито със сода и подаде чашата си за още. Видимо се съживяваше, като посърнало цвете, на което са сипали вода. Хлътналите му сивкави бузи поруменяха. Легат му наля второ питие и излезе от стаята, за да види какво става с храната им.

Отвън се мотаеха няколко гости на хотела, които протегнаха шии над рамото му, за да зърнат Чембърлейн. Откъм фоайето се задаваха сервитьори, вдигнали чинии със сребърни похлупаци над главите си като някакви трофеи.

Вечерята беше супа от манатарки, следвана от телешко с нудли. Отначало разговорите бяха сдържани заради присъствието на сервитьорите, докато накрая Уилсън помоли Легат да ги отпрати. Но още щом вратата се затвори зад тях и Министър-председателят попита за новини от Лондон, Къркпатрик посочи с пръст тавана.

— Извинете, сър, но преди да продължите, мисля, че би било разумно да очакваме всяка казана дума да се подслушва.