Робърт Харис - Мюнхен

Групата беше твърде малка за размерите на помещението; всички се чувстваха неловко. Сервитьори вдигаха приборите от незаетите места в двата края на масата. Хартман си намери стол на отсрещната страна, колкото се можеше по-далече от Хитлер; случи се до италианеца Анфузо, главен секретар на тяхното Външно министерство. Въпреки това беше достатъчно близо до Фюрера, за да го вижда съвсем ясно как чопли намръщено хлебчето пред себе си, без да се опитва да заговаря когото и да било. Очевидно пренебрежението на британците и французите го бе засегнало. Мълчанието му беше заразило и околните. Дори Гьоринг беше странно притихнал. Едва след като поднесоха супата с крутони, настроението на Фюрера се поразведри. Той сръбна лъжица супа и попи мустаците си със салфетката.

— Дуче — започна той, — не смяташ ли, че човек може да наблюдава загниването на една раса по лицата на лидерите ѝ?

Забележката му бе формулирана като въпрос, адресиран уж към Мусолини, но зададен с такъв висок глас, че да бъде чут от всички присъстващи, и с тон, показващ, че отговор не се очаква. Всички разговори утихнаха. Той сръбна още лъжица супа.

— В известна степен Даладие го изключвам от това правило. Французите без съмнение са в упадък; Леже е от Мартиника и очевидно има негърска кръв, но видът на Даладие издава силен характер. Той е стар боец, също като нас двамата с теб, Дуче. Да, човек може добре да се разбере с него. Вижда нещата, както са, и си вади правилните изводи.

— Той искаше просто да си изпие бирата, докато съветниците му свършат останалото — отвърна Мусолини.

Хитлер не показа с нищо, че го е чул.

— Обаче Чембърлейн! — Той произнесе името с ехидно презрение, провлачвайки сричките така, че да прозвучи като мръсна дума. — Този „Чембърлейн“ се пазари за всяко село, за всяка дреболия, като продавачките на сергиите. Представяте ли си, господа, той искаше уверения, че чешките фермери, изселени от Судетската област, щели да могат да си откарат прасетата и кравите с тях? Представяте ли си буржоазната дребнавост на един мозък, който може да се вълнува от такива подробности? Той поиска обезщетение за всяка обществена сграда!

Мусолини го прекъсна:

— Много ми хареса забележката на Франсоа — Понсе: „Какво, и за обществените тоалетни ли?“.

Масата избухна в смях.

Хитлер обаче не можеше лесно да бъде отклонен от потока на мисълта си.

— Чембърлейн! Та той е по-зле дори и от чехите! Какво има да губи той в Бохемия? Какво му влиза изобщо в работата! Попита ме дали обичам да ходя за риба в почивните дни. Аз нямам почивни дни! И мразя да ходя за риба!

Още смях. Чано каза:

— Знаете ли как му викат в Париж 1 J'aime Berlin!

Хитлер се намръщи. Очевидно не обичаше да го прекъсват. Мусолини изгледа с укор зет си. Усмивката на Чано замръзна. Фюрерът продължи:

— Време е Британия да научи, че не ѝ влиза в работата да е гувернантка на Европа. Ако не спре да ни се меси, в един момент войната става неизбежна. И аз ще я водя, докато ние двамата сме още млади, Дуче, защото една такава война ще бъде гигантско изпитание за силата на нашите държави и тя ще изисква мъже в разцвета на силите им начело на съответните правителства, а не някакви превзети бабички и отрепки с негърска кръв!

Присъстващите изригнаха в аплодисменти и задумкаха с юмруци по масата. Хартман погледна към Корт, който седеше, вперил поглед в чинията си със супа. Изведнъж си каза, че не издържа повече. Докато сервитьорите се бяха скупчили около масата, за да вдигнат първото блюдо, той остави салфетката и бутна стола си назад. Надяваше се, че ще успее да се измъкне незабелязан, но точно когато ставаше от мястото си, Хитлер погледна към него. На лицето му се изписа учудване. Как смееше някой да напуска масата по време на речта му?

Хартман замръзна на мястото си.

— Извинете ме, майн Фюрер. Трябва да помагам с превода на споразумението.

Хитлер вдигна пръст.

— Един момент.

Той се облегна назад и повика с жест един от облечените в бели куртки адютанти, който чевръсто се приближи към него. Хартман бавно се изправи. Усещаше всички погледи приковани в себе си. Мусолини, Гьоринг, Химлер — всички видимо се забавляваха с нещастието му. Само Корт изглеждаше вцепенен от ужас. Адютантът тръгна да заобикаля масата, за да отиде до него. След цяла вечност, вероятно продължила едва няколко секунди, мъжът стигна до Хартман и му връчи ръчния часовник. Докато излизаше от залата, той чу зад гърба си познатия метален глас: