Робърт Харис - Мюнхен

Докато писалката му бягаше по листа, очите на Хартман проследиха Легат, когато влезе в кабинета на Хитлер.

Стаята беше голяма, може би петнайсет метра дълга; вътре гъмжеше от хора и беше задушно. Високите прозорци бяха затворени. Във въздуха се носеше кисела миризма на пот. Министър-председателят седеше на едно канапе пред камината и разговаряше с Мусолини. В единия ъгъл Легат видя Уилсън, седнал до сър Невил Хендерсън. А в далечния край, до един огромен глобус, скръстил ръце на гърдите си и заслушан с безкрайно отегчение в нещо, което му казваше Рибентроп, бе застанал Хитлер. След първата им среща Чембърлейн го бе описал на заседание на кабинета като „най-долнопробния уличен помияр, когото някога съм виждал“. В протокола от заседанието това описание бе редактирано да гласи: „В чертите на лицето му нямаше нищо забележително“. Ако този човек изобщо правеше впечатление с нещо, то беше пълното му безличие, а сега изглеждаше дори още по-безличен отпреди шест години, когато Легат случайно го бе видял на улицата. Беше като наемател на таванско помещение, който никога не общува със съседите си в сградата, или нощен пазач, който се разтваря в небитието с идването на дневната смяна. Приковал поглед в него, Легат забеляза със закъснение, че участниците в срещата са започнали да се разотиват. Чембърлейн вече се бе изправил на крака.

Той се забърза към него, за да го улови, преди да бе излязъл.

— Извинете ме, господин министър — председател.

— Да? — Премиерът се обърна.

— Дали бих могъл да ви помоля за минута внимание?

Чембърлейн изгледа първо него, после червената кутия в ръката му.

— Не — отвърна раздразнено той. — Не сега.

После се обърна и излезе от стаята. Почти в същия миг Легат усети нечие присъствие зад гърба си; една ръка го сграбчи за лакътя и в ухото си чу гласа на Уилсън:

— Хю! Какво, за бога, правиш тук?

Останалите делегати излизаха, като ги заобикаляха, за да стигнат до вратата.

— Съжалявам, сър. Лорд Дънглас ми каза, че има постигнато споразумение, и реших да дойда тук, за да видя дали не бих могъл да бъда полезен с нещо. — Той вдигна червената кутия. — Да пренасям документи до хотела и тъй нататък.

— А, така ли? — Уилсън го изгледа недоверчиво. — Е. могъл си да си спестиш труда. Всичко приключи.

Хартман ги видя да излизат от кабинета — най-отпред беше Чембърлейн, придружаван от Хендерсън, после френските дипломати Роша, Клапие, Франсоа-Понсе… Леже се отдели от останалите и отиде да повика Даладие, който още седеше в ъгъла с бирата си. Накрая се появи и Легат; Уилсън го стискаше за лакътя като полицай, арестувал заподозрян. Двамата минаха на няколко крачки от него. Легат му хвърли бегъл поглед, но с нищо не показа, че го е познал. След няколко минути излязоха Хитлер и Мусолини, следвани от Чано и Рибентроп, и се отправиха към голямата банкетна зала.

Хартман се опитваше да си обясни значението на пантомимата, която току-що бе видял: очевидно Легат бе прочел протокола, донесъл го бе във „Фюрербау“ и се бе опитал да говори с Чембърлейн, но бе закъснял. Това изглеждаше единственото логично обяснение.

Един адютант дойде, за да прибере преводите на документите. Изведнъж към него се приближи Корт, размахал припряно ръце.

— Хартман, идвай с нас. По-бързо и си оправи връзката. Фюрерът ни кани на вечеря.

— Наистина ли. Корт? Колко ужасно. Никога не вечерям с непознати.

— Не е по желание. Заповед на Вайцзекер: британците и французите отказаха да вечерят с Фюрера, така че ние трябва да попълним бройката. Хайде, идвай. — Той протегна ръка.

Хартман се надигна с неохота и двамата заедно прекосиха първия етаж към другия край на сградата. Той попита:

— Британците и французите ще се връщат ли тази вечер?

— Да, след вечеря, за подписване на споразумението.

Значи не всичко е приключило, помисли си Хартман, макар шансовете процесът да бъде прекъснат да бяха толкова незначителни, че той вътрешно се презираше, задето изобщо хранеше някакви надежди. С усилие на волята сложи на лицето си маска на безразличие, докато влизаха в банкетната зала.

Хитлер се беше разположил в средата на огромната маса с гръб към прозореца. От двете му страни седяха Мусолини и Чано, а Вайцзекер и Рибентроп бяха сложени отсреща, през масата. Сервитьорите поднасяха вино на гостите; пред Хитлер имаше бутилка минерална вода. Докато минаваше през дългата облицована с ламперии зала, Хартман отмяташе наум познатите лица: Гьоринг, Химлер. Хес, Кайтел. Атолико — може би общо шестнайсет души. От Зауер нямаше и следа.