Робърт Харис - Мюнхен

— Не ме интересува! Нямам намерение да кажа зад гърба на Хитлер нищо, което не съм му казвал вече в лицето. — Той остави ножа и вилицата. — Някой разговарял ли е с Едуард или Кадоган?

— Аз разговарях с външния министър — обади се Хендерсън. — Беше много насърчен от новината.

— Това, което искаме, господин министър — председател, ако ми позволите — намеси се Уилсън, — е списък точка по точка на всички отстъпки, които успяхте да измъкнете от германците, за да го сравним с исканията им, преди да дойдете в Мюнхен. Това ще ни бъде от голяма полза, за да отбиваме критиките, когато се върнем в Лондон.

— Значи е имало и отстъпки? — попита Странг; в гласа му се долавяше скептицизъм.

— О, да, и те не бяха никак маловажни. Поетапна окупация до десети октомври вместо инвазия на първи. Евакуация на чешкото малцинство при пълен ред и под международно наблюдение. Механизъм за уреждане на евентуално възникнали спорове.

— Питам се дали чехите ще нарекат това отстъпки.

— Чехите… — промърмори Чембърлейн. Запали пура и бутна стола си назад. — Ние като че ли забравихме за чехите. — Той се обърна към Легат. — Къде са те сега?

— Все още в стаята си, господин министър — председател. Доколкото знам.

— Виждате ли! Защо е нужно Хитлер да ги третира по този начин? Толкова е невъзпитан. А на всичко отгоре, това е и напълно излишно.

— Вие го спряхте да не ги бомбардира, господин министър — председател — каза Хендерсън, — а той искаше най-вече това. Сега единственото, което може да им стори, е да ги подлага на разни дребнави унижения. Нека бъдат благодарни, че са в хотелска стая, а не в бомбоубежище.

— Но я си представете, че след подобно отношение към тях отхвърлят споразумението? В каква ужасна каша ще се забъркаме тогава…

В стаята настъпи кратко мълчание. После Уилсън каза мрачно:

— Оставете чехите на мен. Аз ще им обясня в каква ситуация се намират. Междувременно вие идете и си починете преди церемонията по подписването. Допускам, че ще има фотографи. Хю, би ли отишъл да доведеш чехите?

— Разбира се, сър Хорас.

Легат остави салфетката си на масата. Вечерята му си стоеше недокосната.

Хартман затвори вратата на банкетната зала и се спря, за да си сложи часовника. Беше десет без двайсет. От канцеларията в края на коридора идваше шум от пишеща машина; някъде звънеше телефон.

И този път той тръгна по служебното стълбище, като слезе чак в подземието. Сви вдясно по коридора, подмина шумните кухни и задимената столова, пълна както винаги с войници и шофьори. Мина покрай караулното помещение и излезе във вътрешния двор. Запали цигара. До колите не се виждаше почти никой; бяха паркирани броня до броня, с ключовете, оставени вътре. Помисли си дали да не вземе една, но после реши да не рискува; по-добре да си опита късмета пеша. Облаците бяха ниски и задържаха жегата от отминалия ден. Небето беше призрачно осветено от отразените лъчи на прожекторите, насочени към знамената със свастики на Кьонигсплац. Чуваше се шумът на тълпите.

Той тръгна към улицата. Имаше неприятното усещане, че някой го наблюдава или следи. Но когато се обърна и погледна назад, видя само лъснатите редици черни лимузини и огромната маса на „Фюрербау“, която се извисяваше над тях. Във високите прозорци светеха лампи. Ясно си личеше кое е банкетната зала — виждаше се как сервитьорите тичат насам — натам, докато Хитлер без съмнение още развиваше теорията си за извратеността на демокрациите.

Легат се беше подготвил да отбива възраженията на двамата гестаповци, охраняващи чешката делегация. Но когато им обясни на своя скован немски, че британският министър — председател би желал да осведоми чешкото правителство за напредъка в преговорите, те му отговориха, че това е допустимо, стига господата да не напускат хотела.

Той почука на вратата. Отвори му Масарик, представителят на Външното министерство. Беше по риза, както и по-възрастният господин — Мастни, чешкият пълномощен министър в Берлин. Въпреки широко отворения прозорец стаята беше изпълнена с цигарен дим. Върху леглото имаше разтворена дъска за шах; прекъснал бе играта им. Мастни седеше на ръба на матрака, кръстосал крака, подпрял брадичката си с длан, и оглеждаше разположението на фигурите. Върху бюрото имаше табла с остатъци от вечерята им. Масарик проследи погледа му.

— О, да — каза саркастично той. — Може да информирате Червения кръст, че пленниците са нахранени.