Робърт Харис - Мюнхен

— Сър Хорас Уилсън би желал да говори с вас.

— Само Уилсън? А министър — председателят?

— Боя се, че той е зает.

Масарик каза нещо на Мастни на чешки. Мастни вдигна рамене и отговори едносрично. Двамата станаха и започнаха да си обличат саката.

— Е, поне ще се раздвижим. Близо пет часа ни държат затворени тук.

— Съжалявам за цялата ситуация. Министър-председателят прави всичко по силите си.

Той ги поведе по коридора. Двамата гестаповци ги следваха по петите. Той реши да ги преведе през задното крило на хотела и надолу по служебното стълбище, за да не се натъкнат случайно на министър — председателя. Отзад хотелът беше значително по-занемарен, отколкото откъм площада. Чехите, чувствителни към всеки акт на пренебрежение, веднага забелязаха това. Масарик се изсмя.

— Прекарват ни през помещенията на слугите, Войтек!

Легат се сгърчи от неудобство. Добре че поне беше с гръб към тях. Цялата тази история го караше все повече да се срамува от себе си. На теория британската позиция се опираше на безупречна логика. Но да преначертаваш държавни граници в кабинетите на Даунинг Стрийт не беше същото като да дойдеш до Германия, за да го кажеш в лицето на засегнатите. Той си помисли за меморандума, заключен в червената кутия на долния етаж: Присъединяването на Австрия и Чехословакия в рамките на Германия ще ни даде от военнополитическа гледна точка съществено предимство, понеже ще означава по-къси и добре охранявани граници, освобождаването на сили за други цели…

Трапезарията беше празна, ако не се брояха Уилсън и Аштън — Гуоткин, плюс няколко сервитьори, които разчистваха масата. Уилсън пушеше цигара — нещо, което Легат никога преди не го бе виждал да прави. Докато Аштън — Гуоткин му представяше чехите, той премести цигарата в лявата си ръка; по пода се посипа пепел.

— Да седнем, какво ще кажете?

Сервитьорите излязоха. Аштън — Гуоткин подаде на Уилсън неголяма карта, навита на руло. Уилсън махна с ръка останалите по покривката трохи и я разстла върху масата. Легат застана зад него.

— Е, господа, това е най-доброто, което успяхме да издействаме за вас.

Териториите, подлежащи на предаване във владение на Германия, бяха отбелязани в червено. Източната половина от страната бе оставена недокосната; от западните ѝ части обаче бяха отхапани като парчета месо три големи области около градовете Егер, Аусиг и Тропау. Отделно южните територии по границата с онова, което доскоро се наричаше Австрия, бяха защриховани в розово; Уилсън обясни, че тяхната съдба щяла да бъде решена с плебисцит.

Отначало чехите изглеждаха твърде зашеметени, за да реагират. После Масарик избухна:

— Вие сте дали на германците всичко, което искаха!

— Ние се съгласихме единствено с предаването във владение на Германия на областите с германско мнозинство.

— Но заедно с тях те получават и граничните ни укрепления! Без тях нашата страна остава беззащитна!

— Боя се, че не е трябвало да строите укрепления в територии, които така или иначе са щели да бъдат оспорени от Германия, след като отново си стъпи на краката.

Уилсън запали нова цигара. Легат забеляза, че ръката му леко трепери. Задачата беше твърде брутална, дори за такъв като него.

Мастни посочи картата.

— Тук, в най-тясната си точка, Чехословакия ще бъде едва седемдесет километра широка. Германците ще могат да я прекъснат на две в рамките на един ден.

— Не мога да нося отговорност за географските ви особености, Ваше Превъзходителство.

— Да, естествено, разбирам това. Но френското правителство ни бе дало уверения, че след сключването на каквото и да било споразумение нашите граници ще останат защитими и ще бъдат отчетени географските, икономическите и политическите реалности, както и расовите.

Уилсън разпери ръце.

— Какво да ви кажа? Хитлер е на мнение, че именно в това се изразява първородният грях на Чехословакия: че е икономически и политически субект, а не нация. За него расовият признак е sine qua поп. По този въпрос той е непреклонен.

— Аз пък съм сигурен, че щеше да отстъпи, ако британци и французи го бяхте притиснали.

Уилсън се усмихна и поклати глава.

— Вие не присъствахте в стаята, господин Мастни. Повярвайте ми, на него му е противна самата мисъл, че трябва да преговаря по тези въпроси.

— Това не са преговори. Това е капитулация.

— Не съм съгласен. Това е най-добрата сделка, която можеше да се сключи. Деветдесет процента от страната ви остава цяла и непокътната, освен това няма да има нахлуване. А сега ви препоръчвам да говорите с правителството в Прага и да ги посъветвате да приемат сделката.