Робърт Харис: Мюнхен

Винаги трябва да си даваме сметка, че онова, което сега е останало в миналото, някога е било в бъдещето.

Трябваше да започнем войната през 1938 година… Септември 1938–а щеше да е най-благоприятният момент.

Малко преди 1 часа следобед във вторник, 27 септември 1938 г., Хю Легат от Дипломатическата служба на Негово величество бе отведен до масата си край един от високите прозорци на ресторант „Риц“ в Лондон. Той си поръча малка бутилка „Дом Периньон“ реколта ’21, която не можеше да си позволи, отгърна броя на „Таймс“ на седемнайсета страница и за трети път се зачете в речта, произнесена предишната вечер от Адолф Хитлер в берлинския Шпортпаласт.

РЕЧ НА ХЕР ХИТЛЕР

УЛТИМАТУМ КЪМ ПРАГА

МИР ИЛИ ВОЙНА?

Докато четеше, Легат поглеждаше към входа на ресторанта. Може би си въобразяваше, но тази вечер гостите и дори сервитьорите, които вървяха напред — назад по мокета между тапицираните в мораво кадифе столове, изглеждаха необичайно притихнали. Не се чуваше смях. Зад дебелите стъкла на прозорците петдесетина работници, някои съблечени до кръста в задушното време, безшумно копаеха траншеи в Грийн Парк.

В този момент за света не бива да остава никакво съмнение, че говори не отделен човек, отделен лидер, а целокупният германски народ. Аз знам, че в този час целият народ — целият многомилионен народ — е съгласен с всяка моя дума. (Хайл!)

Той бе изслушал речта по Би Би Си, докато се излъчваше на живо. Произнесена с метален глас, неумолима, заплашителна, изпълнена със самосъжаление — впечатляваща по ужасяващ начин, — тя бе насечена от ударите на Хитлер с юмрук по катедрата и от мощния одобрителен рев на петнайсет хиляди гърла. Звукът беше нечовешки, извън този свят. Сякаш извираше от някаква черна подземна река, за да се излее от високоговорителя.

Благодарен съм на господин Чембърлейн за всичките му усилия, уверих го, че германският народ не иска нищо друго освен мир. Уверих го също така и сега повтарям, че когато този въпрос бъде решен, Германия няма да има повече никакви териториални проблеми в Европа.

Легат извади автоматичната си писалка и подчерта последния пасаж, като после се върна назад, за да подчертае и едно позоваване на Англо-германската военноморска спогодба.

Едно такова споразумение е морално оправдано единствено ако и двете държави си обещаят тържествено никога повече да не воюват една с друга. Германия иска това. Нека всички се надяваме, че нашите съмишленици сред британския народ ще надделеят.

Той остави вестника и извади джобния си часовник. За разлика от повечето мъже на неговата възраст предпочиташе да носи точния час не на китката си, а закачен на верижка. Едва двайсет и осем годишен, Легат изглеждаше по-възрастен с пепелявото си лице, бе винаги сериозен и с тъмен костюм. Беше запазил масата още преди две седмици, преди да избухне сегашната криза. Сега се чувстваше гузен. Смяташе да ѝ даде още пет минути, след което щеше да се наложи да си тръгне.

В един и петнайсет Легат видя отражението ѝ в огледалната стена на ресторанта, между саксиите с цветя. Застанала бе в самия край на салона, почти на пръсти, и се взираше напред с изопната шия и повдигната нагоре брадичка. Тя категорично отказваше да носи очила. Той я погледа съсредоточено още няколко секунди, сякаш я виждаше за пръв път, като се питаше какво ли впечатление би му направила, ако не му беше съпруга. „Забележителна фигура“ — казваха обикновено хората за нея. „Не точно красавица…“ „Е, да, по-скоро хубава.“ „Памела е това, което се нарича жена от сой.“ „Именно, жена от сой, и то какъв! Нищо общо с бедния Хю…“ (Той бе дочул случайно последната реплика на партито в чест на годежа им.) Легат вдигна ръка, след това се изправи, най-после тя го видя, усмихна се, махна му и тръгна към него, проправяйки си път между масите с тясната си пола и вталеното копринено сако, като остави след себе си пътека от обърнати глави.

Памела го целуна решително по устата. Беше леко задъхана.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам…

— Нищо. Аз самият току-що дойдох.

През последните дванайсет месеца той се бе научил да не я пита къде е била. Освен чантата си тя носеше неголяма картонена кутия. Постави я на масата пред него и свали ръкавиците си.