Робърт Харис - Мюнхен

— Случило ли се е нещо?

Сайърс се поколеба. Личните секретари бяха обучени винаги да допускат, че ги подслушват.

— Разговорите като че ли приключиха. Нашият човек се качва на самолета за дома.

— Ясно. Тръгвам.

Легат постави слушалката на вилката. Няколко мига остана като парализиран. Така ли се пише историята? Германия нахлува в Чехословакия. Франция обявява война на Германия. Великобритания подкрепя Франция. Децата му носят противогази. Клиентелата на „Риц“ оставя масите с колосани ленени покривки, за да клечи в траншеите на Грийн Парк. Всичко това му идваше твърде много.

Той отвори вратата и тръгна обратно към ресторанта, но завари масата им разчистена. Персоналът на „Риц“ наистина действаше бързо.

На „Пикадили“ не се виждаха таксита. Известно време той подскача напред — назад покрай бордюра, размахвайки сгънатия на руло вестник след преминаващите заети коли. Накрая се отказа, сви по Сейнт Джеймс Стрийт и тръгна надолу по склона, като поглеждаше през улицата с надеждата да зърне съпругата си. Накъде се бе разбързала така? Ако си отиваше право вкъщи, в „Уестминстър“, би трябвало да мине оттук. По-добре да не мисли за това, по възможност никога. Той вече се потеше в нетипичната за сезона жега. Ризата лепнеше на гърба му под старомодния костюм от три части. Небето беше сивкаво, но дъждът така и не се решаваше да завали; в мрачния влажен следобед зад високите прозорци на знаменитите лондонски клубове по протежението на „Пал Мал“ проблясваха запалени полилеи.

Без да забавя крачка, Легат стигна до стълбището, което водеше от Карлтън Хаус Теръс надолу към парка „Сейнт Джеймс“. Мълчалива тълпа от двайсетина души внезапно прегради пътя му бяха се събрали да наблюдават как малък дирижабъл се издига зад зданието на Парламента. Въздушният кораб премина покрай кулата на Биг Бен — изглеждаше странно красив, величествен, сюрреалистичен. В далечината се виждаха още половин дузина, носещи се бавно в небето южно от Темза — миниатюрни сребристи торпеда, някои вече на хиляди метри височина.

Някакъв мъж до него промърмори:

— Почва се, щом се вдигнаха балоните.

Легат го погледна. Спомни си как баща му бе използвал абсолютно същия израз, докато беше в отпуск по време на Голямата война. Как трябвало да се връща във Франция, понеже балоните се вдигали. За шестгодишния Хю това бе прозвучало като някакъв празник, на който баща му е поканен. Повече не го видя.

Той заобиколи групата, слезе със забързана крачка по широкото стълбище и сви по Хорс Гардс Роуд. И там през последния половин час, откакто бе излязъл от работа, се бе случило нещо. Отнякъде се бяха появили две зенитни оръдия. Сега войници разтоварваха чували с пясък от камион, като си ги подаваха във верига от ръка на ръка; работеха бързо, сякаш се бояха, че Луфтвафе всеки момент ще се появи на хоризонта. Почти готова стена от чували вече заобикаляше установка от мощни прожектори. Един артилерист бясно въртеше някаква ръчка; цевта на едно оръдие се изви настрани, като същевременно се повдигаше нагоре, докато накрая застана почти вертикално.

Легат извади от джоба си носна кърпа и избърса лицето си. Не можеше да се яви на работа зачервен и потен. Ако нещо се смяташе за недопустим грях в личния кабинет на премиера, то бе да изглеждаш обезпокоен.

Той изкачи стъпалата към тесния сенчест и почернял от сажди проход между два реда сгради, известен като Даунинг Стрийт. На тротоара срещу № 10 група репортери проследиха пристигането му. Един фотограф вдигна апарата си, но когато видя, че не е никой важен, го свали. Легат кимна на полицая, който удари силно с чукчето по вратата и тя се отвори сякаш от само себе си. Той влезе вътре.

Бяха минали четири месеца, откакто от Външното министерство го командироваха на Номер 10, но всеки път изпитваше едно и също усещане — сякаш влизаше в джентълменски клуб, чиято мода отдавна е преминала: фоайето с черно — бели плочки, стените в помпейско червено, месинговият фенер, големият часовник в ъгъла, тиктакащ лениво, желязната стойка за чадъри с един — единствен черен чадър. Някъде в дълбините на сградата звънеше телефон. Портиерът поздрави Легат с „добър ден“ и се оттегли на кожения си стол с броя на „Ивнинг Стандард“.

В широкия коридор, водещ към задната част на сградата, Легат спря, за да се погледне в огледалото. Поправи вратовръзката и приглади косата си с две ръце, изправи рамене и се обърна. Право насреща беше Заседателната зала; масивната ѝ дървена врата бе затворена. Вляво — кабинетът на сър Хорас Уилсън, също със затворена врата. Вдясно коридорът водеше към офисите на личните секретари на премиера. Старинната сграда излъчваше невъзмутимо спокойствие.