Робърт Харис - Мюнхен

— Нали се разбрахме да няма подаръци?

Той повдигна капака. Отвътре го гледаше черен гумен череп с метална зурла и празни стъклени очи. Противогаз. Той потръпна.

— Заведох децата да им избера подходящ размер, най-напред трябвало да сложа техните. Това е изпитание за майчината преданост, не мислиш ли? — Тя запали цигара. — Може ли да пийна нещо? Гърлото ми е пресъхнало.

Той направи знак на сервитьора.

— Малка бутилка?

— Следобед трябва да работя.

— Разбира се! Аз дори не вярвах, че ще дойдеш.

— Не биваше, честно казано. Опитах се да ти звънна, но те нямаше вкъщи.

— Е, сега знаеш къде съм била. Съвсем невинно обяснение. — Тя се усмихна и се наведе към него. Двамата чукнаха чаши. — Честита годишнина, скъпи.

В парка работниците замахваха с кирките си.

Тя поръча набързо, без да поглежда менюто — филе от писия със зелена салата, без ордьовър. Легат върна менюто и поръча същото. Не му беше до храна при мисълта за децата му с противогази. Джон беше на три години, Даяна на две. Колко пъти ги бе предупреждавал да не тичат твърде бързо, да се обличат в топли дрехи, да не пъхат в уста моливи и дребни играчки, защото не се знае къде са били… Той сложи кутията под масата и я избута встрани с крак.

— Те уплашиха ли се?

— Не, разбира се. Мислеха си, че всичко е само игра.

— Знаеш ли, понякога и аз си мисля същото. Дори когато виждаш телеграмите, е трудно да не си кажеш, че това е някаква ужасна шега. Само допреди седмица всичко изглеждаше наред. Докато Хитлер не промени решението си.

— А сега какво ще стане?

— Кой може да каже? Най-вероятно нищо. — Той усещаше, че отговорът му трябва да звучи оптимистичнo. — В Берлин все още разговарят. Поне беше така, преди да изляза от работа.

— А ако спрат да разговарят, кога ще се започне?

Легат ѝ показа заглавието в „Таймс“ и вдигна рамене.

— Предполагам, че утре.

— Наистина ли? Толкова скоро?

— Казва, че щял да пресече чешката граница в събота. Нашите военни експерти смятат, че ще са нужни три дни, докато танковете и артилерията му заемат позиции. Това означава, че утре ще трябва да обяви мобилизация. — Той хвърли вестника на масата и отпи от шампанското, което киселееше в устата му — Знаеш ли какво? Хайде да сменим темата.

От джоба на сакото си извади кутийка за пръстен.

— О, Хю!

— Ще ти е голям — предупреди я той.

— Но е очарователен! — Тя го сложи на пръста си, вдигна ръка нагоре и я завъртя насам — натам в светлината на полилея, за да накара синия камък да заблести. — Ти си съкровище. Мислех, че нямаме пари…

— Нямаме. Беше на майка ми.

Той се боеше, че ще го помисли за стиснат, но, за негова изненада, тя протегна ръка през масата и я сложи върху дланта му

— Толкова си мил.

Кожата ѝ беше хладна. Тънкият ѝ показалец го погали по китката.

— Да можехме да наемем стая — каза внезапно той — и да прекараме целия следобед в леглото. Да не мислим за Хитлер. Да не мислим за децата.

— Ами защо не пробваш да го уредиш? Така и така сме тук. Какво може да ни спре?

Тя задържа погледа му с големите си сивосини очи и той разбра, с внезапно прозрение, което заседна в гърлото му, че го казва само защото знае, че няма как да се случи.

Зад гърба му се чу учтиво покашляне.

— Господин Легат?

Памела отдръпна ръката си. Той се обърна и видя салонния управител, притиснал длани като за молитва, тържествен и важен с новината, която имаше да съобщи.

— Да?

— От Даунинг Стрийт десет ви търсят, сър.

Каза го с добре премерен тон, за да чуят и на околните маси.

— По дяволите! — Легат се изправи и хвърли салфетката на масата. — Ще ме извиниш ли? Трябва да отговоря.

— Разбирам. Върви да спасяваш света. — Тя го отпрати с ръка. — Можем да обядваме, когато си пожелаем.

Тя започна да прибира нещата си в чантата.

— Дай ми само минута. — Гласът му звучеше умолително. — Наистина трябва да говорим.

— Върви.

Легат се поколеба за момент, като си даваше сметка, че от съседните маси го гледат.

— Изчакай ме — каза накрая той.

После, придавайки си фалшиво безгрижен вид, последва салонния управител към фоайето.

— Казах си, че ще предпочетете да говорите на спокойствие, сър.

Мъжът отвори вратата на малък офис. Вътре имаше бюро с телефон; слушалката лежеше отстрани.

— Благодаря.

Той вдигна слушалката и изчака, докато вратата се затвори зад гърба на салонния управител.

— Легат.

— Съжалявам, Хю. — Позна гласа на Сесил Сайърс, колега от личния кабинет на министър — председателя _ Боя се, че се налага да дойдеш тук веднага. Става доста напечено. Клевърли те търси.