Робърт Харис - Мюнхен

Хартман го изгледа уплашено.

— Сега, след като вече не сме във влака, очаквах, че пресслужбата ще прави този преглед?

— Обикновено е така. Трябва да се чувстваш поласкан. Лично Фюрерът поиска ти да му го подготвиш. Явно си направил добро впечатление. Нарече те „младежа с часовника“.

Във фоайето на „Регина Паласт“ делегацията на министър — председателя чакаше на опашка, за да мине през въртящата се врата. Чембърлейн вече беше отвън на тротоара; Легат чуваше приветствените възгласи на тълпата отсреща в парка. Странг му каза:

— Не те бях виждал от известно време. Започвах да си мисля, че си решил да пропуснеш събитието.

— Не, сър. Моите извинения.

— Не че бих те упрекнал. Аз също не бих имал нищо против да се скрия някъде.

Излязоха навън в нощната суматоха — сред форсиращите двигатели и затръшващите се врати на мерцедесите, виковете на охраната и ярките светкавици на фотографите, червените светлини на стоповете и жълтеникавите на фаровете. Някъде в тъмното се чу полицейска свирка.

Повече от час Легат очакваше върху него да се стовари ударът на възмездието. Седнал в ъгловия офис, той бе диктувал на машинописките последните изменения към споразумението, като същевременно с наострени уши се бе вслушвал в гласовете откъм коридора, чакайки всеки момент да бъде привикан, смъмрен, уволнен. Нищо. В момента Уилсън настаняваше министър — председателя на задната седалка в първата кола от кортежа. Когато приключи, обърна глава и го видя. Ето, това е, каза си Легат и се подготви за края, но Уилсън просто му се усмихна.

— Здрасти, Хю! Идваш да видиш как се твори историята ли?

— Да, сър Хорас. Ако нямате нищо против.

— Разбира се, че нямам.

Легат го проследи с поглед, докато заобиколи колата и се качи през другата врата. Дружелюбността му беше озадачаваща.

— Хайде, Хю! Горе главата! Защо не се качиш при мен? — предложи Странг.

Двамата се настаниха в третия мерцедес. Хендерсън и Къркпатрик бяха в колата пред тях; Аштън — Гуоткин и Дънглас — в последната. Когато кортежът потегли с остър завой, придружен с протяжно свирене на гуми, Легат забеляза, че Странг изобщо не се залюля от движението на автомобила; тялото му остана неподвижно като статуя. Всичко случващо се около него му беше безкрайно противно. Кортежът ускори по Макс Иозеф Щрасе и пресече Каролиненплац; насрещният вятър брулеше лицата им. Легат се запита дали ще види Хартман във „Фюрербау“. Не му се сърдеше, че го постави в неловко положение пред министър — председателя. Наистина, това беше напълно безплоден жест от негова страна, но им се бе паднало да живеят във времена, когато безплодните жестове бяха единственото, с което разполагаха. Паул го бе казал добре онази нощ, когато разговаряха, облегнати на парапета на моста „Магдален“: „Нашето поколение е смахнато…“. Съдбите им бяха предначертани от момента, в който се бяха срещнали.

Кортежът навлезе в Кьонигсплац. В тъмното площадът беше придобил още по-езически вид — с гигантските си символи, вечни огньове и осветени с прожектори бели сгради, лъщящи в пищността си около огромното застлано с черен гранит пространство, наподобяваше храмов комплекс от някоя отдавна Изгубена цивилизация. Когато колата им най-после спря, Министър-председателят вече беше слязъл от мерцедеса и се бе изкачил до средата на стълбището към входа на „Фюрербау“. Толкова бързаше, че този път дори не си даде труда да махне с ръка на тълпата, която скандираше името му и продължи да скандира дори когато той вече се бе скрил от погледите им в сградата. Странг каза:

— Какво изумително посрещане му устройват навсякъде, където се появи в Германия! И в Годесберг беше абсолютно същото. Започвам да си мисля, че ако се кандидатира на избори тук, доста ще изпоти Хитлер.

Мъж с есесовска униформа пристъпи напред, за да им отвори вратата. Странг въздъхна.

— Е, да приключваме с това.

Фоайето беше ярко осветено и пълно с хора. Адютанти с бели куртки обикаляха наоколо, разнасяйки подноси с напитки. Странг отиде да намери Малкин. Останал сам, Легат си взе чаша минерална вода и се заоглежда за Хартман. Видя Дънглас да се приближава към него.

— Здрасти, Алек.

— Хю! Нашите журналисти отвън роптаят. Оказа се, че нито един фотограф от британските вестници няма да бъде допуснат да заснеме самото подписване. Казах си, дали не би могъл да уредиш нещо?

— Мога да се опитам.

— Би ли го направил? Хубаво е да се погрижим пресата да е доволна.