Робърт Харис - Мюнхен

— Следи ли ни някой?

— Не мисля. Би ли погледнал?

Легат се обърна. Пътят зад тях беше пуст. Бе изгряла голяма кръгла луна и асфалтът зад тях приличаше на канал със застояла вода, равен и сребрист. Някои от витрините на магазините бяха осветени. Той нямаше представа накъде пътуват. Обърна се напред, с лице по посока на движението. Колата забави ход заради кръстовище. Патрулна двойка полицаи с каски бяха застанали на ъгъла. Когато мерцедесът се приближи, двамата обърнаха глави и го проследиха с поглед, но щом забелязаха вимпела на предния капак, застанаха мирно и отдадоха чест. Хартман погледна към Легат и се изсмя с едрите си конски зъби на абсурдността на цялата ситуация. В този момент Легат си даде сметка, че приятелят му не е съвсем с всичкия си.

— Как се сдоби с тази кола?

— Дадох сто марки на шофьора да ми я заеме. Казах му, че имам среща с момиче.

Центърът на града бе останал назад; пресичаха предградия и промишлени зони. В мрака просветваха огньове в пещите и се извисяваха фабрични комини — аленочервени, жълти, бели. Известно време платната на аутобана минаваха от двете страни на железопътна линия. После пътят се стесни и навлязоха в открито поле. Легат си припомни едно пътуване между Оксфорд и Удсток и кръчмата, в която се бяха отбили — как ѝ беше името? — „Черният принц“. След още десет минути той вече не сдържаше тревогата си.

— Още много път ли имаме? Трябва скоро да се връщам в хотела. Премиерът става рано.

— Не е далече. Не се бой, ще те закарам обратно, преди да е съмнало.

Минаха през малко баварско градче; прозорците на къщите бяха със затворени капаци, обитателите им спяха дълбок сън. Излязоха от него и веднага навлязоха в друго. Там също всичко изглеждаше нормално — белосани сгради с преплетени греди на горните етажи, със стръмни керемидени покриви, месарница, хан, работилница. После Легат зърна табелка с името на населено място — Дахау — и се сети защо Паул го бе довел до тук. Обзе го смътно чувство на разочарование. Това ли било? Хартман шофираше внимателно по безлюдните улици, докато стигнаха края на града. Отби и спря край пътя, угаси двигателя и изключи фаровете. От дясната им страна имаше гора. Концентрационният лагер се падаше отляво, виждаше се ясно на лунната светлина — високата ограда от бодлива тел, която стигаше сякаш до безкрая, с вишки за охраната, а отзад се различаваха очертанията на ниски, подобни на казармени, сгради. В нощната тишина се чуваше лай на кучета. На една от вишките имаше прожектор, който пронизваше безмилостно мрака над огромния плац. Лагерът поразяваше най-вече с огромните си размери — истински затворен град в града.

Хартман го наблюдаваше внимателно.

— Предполагам, знаеш какво е това?

— Разбира се. Вестниците писаха достатъчно за него. В Лондон редовно има протестни демонстрации срещу нацистките репресии.

— Но ти не си участвал, нали?

— Много добре знаеш, че не мога. Аз съм държавен служител. От нас се изисква да сме политически неутрални.

— Естествено.

— О, Паул, за бога! Не бъди толкова идиотски наивен! — Стана му безкрайно обидно да обяснява очевидното. — Сталин има неизмеримо по-големи лагери, където със затворниците се отнасят още по-зле. Да не искаш да обявим война и на Съветския съюз?

— Просто ти казвам, че някои от хората, подлежащи на предаване към Германия по силата на днешното споразумение, могат да се озоват тук още преди да е изтекла годината.

— Така е, но те биха се озовали тук във всеки случай, стига преди това да не са загинали в бомбардировките.

— Не и ако Хитлер бъде свален от власт.

— Ако! Все това „ако“!

Бяха повишили глас и това не остана незабелязано. Иззад оградата часовой с елзаска овчарка на къса каишка започна да им крещи нещо. Опипващият лъч на прожектора се завъртя над плаца, пресече телените мрежи и се насочи към шосето. Изведнъж колата им бе окъпана в ярка ослепителна светлина. Хартман изруга. Запали двигателя и дръпна лоста на задна скорост. Обърнат назад, с ръка на волана, той се понесе стремително на зигзаг по шосето, докато стигна до първата пряка. Там включи на първа и със свирене на гуми, сред облак прах и дим от изгорял каучук, потеглиха по обратния път. От ускорението гърбът на Легат се залепи за облегалката. Когато погледна назад, прожекторът продължаваше да опипва слепешком пътя.

— Това беше идиотско! — каза гневно той. — Представяш ли си скандала, ако британски дипломат бъде арестуван из тия пущинаци? Искам да се върна в Мюнхен. Веднага! — Хартман не отговори, вперил поглед право напред. — Ти наистина ли ме довлече до тук, за да ми докажеш доводите си?