Робърт Харис - Мюнхен

— Тя е будна.

Стаята беше малка. Леглото с желязна рамка заемаше повече от половината. Главата ѝ беше подпряна с възглавница, плътната ѝ бяла нощница беше закопчана до гърлото. Легат едва ли би я познал, ако я видеше сама. Косата ѝ беше остригана ниско като на мъж, лицето ѝ беше подпухнало, кожата восъчнобледа. Но онова, което я правеше неузнаваема, бе пълната липса на живот в чертите ѝ, празният поглед на кафявите ѝ очи. Хартман пристъпи напред, улови я за ръката и я целуна по челото. Прошепна нещо в ухото ѝ. Тя с нищо не показа, че го е чула. Той каза:

— Хю, защо не влезеш да я поздравиш?

С усилие на волята Легат пристъпи до леглото и я хвана за другата ръка. Беше мека, студена, не реагираше на допира му.

— Здравей, Лейна.

Главата ѝ бавно се обърна. Погледна нагоре към него. За миг очите ѝ се поприсвиха и в тях сякаш нещо помръдна. Но впоследствие той беше почти сигурен, че си го е въобразил.

По обратния път за Мюнхен Хартман помоли Легат за цигара. Той я запали, постави я между устните му, после запали и една за себе си. Ръцете му трепереха.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило с нея?

Настана мълчание. Накрая Хартман отвърна:

— Мога да ти кажа онова, което знам, а то не е много. Както може би си очаквал, след Мюнхен се разделихме и загубихме всякаква връзка помежду си. Тя ми идваше в повече. В крайна сметка научих, че се е върнала в Берлин и е започнала да си сътрудничи още по-активно с комунистите. Те издаваха вестник, „Роте Фан“, и Лейна се включила в редколегията. След като дойдоха на власт, нацистите го забраниха, но вестникът продължаваше да излиза нелегално. Доколкото знам, била арестувана при една полицейска акция през трийсет и пета и пратена в Моринген, женския лагер. По онова време била вече омъжена за свой съратник комунист.

— А какво е станало със съпруга ѝ?

— Убит. Загинал в испанската гражданска война — обясни с равен тон Хартман. — След това я пуснали. Разбира се, тя отишла право при другарите си. Хванали я отново. Този път открили, че е еврейка, и се отнесли с нея по-грубо. Както сам виждаш.

Легат усети, че му прилошава. Смачка цигарата с два пръста и я изхвърли от колата.

— Майка ѝ се свърза с мен. Тя живее недалече от тук. Вдовица, бивша учителка, няма пари. Чула, че съм станал член на партията, и решила да попита дали с връзки не бих могъл да ѝ уредя по-добро лечение. Направих каквото можах, но е безнадеждно, мозъкът ѝ е твърде увреден. Сега само плащам за дома. Не е лошо място. Заради мен се съгласиха да си затворят очите за факта, че е еврейка.

— Много рицарско от твоя страна.

— Рицарско? — Хартман се изсмя и поклати глава. — Едва ли.

Известно време пътуваха, без да разговарят. Накрая Легат каза:

— Сигурно са я били ужасно.

— Казаха, че е паднала от третия етаж. Сигурен съм, че така е било. Само че преди това са изрязали с нож Звездата на Давид върху гърба ѝ. Може ли още една цигара?

Легат я запали и му я подаде.

— Това е положението, Хю. Това е, което така и не можахме да проумеем в Оксфорд. Защото то е извън разума, ирационално е. — Докато говореше, той размаха цигарата; другата му ръка стискаше волана, погледът му беше прикован в пътя напред. — Това е нещото, което научих за последните шест години и което не се преподава в Оксфорд: силата на не разума. Всички казвахме — под „всички“ разбирам такива като мен, — та всички ние казвахме: „О, ужасен е този Хитлер, но не е чак толкова лош. Гледайте постиженията му. Не обръщайте внимание на този долен средновековен антисемитизъм, това ще отмине“. Работата е там, че няма да отмине. Пък и не можем да го разглеждаме изолирано от останалото. Той е част от цялостната картина. И ако антисемитизмът е злото, то всичко е зло. Защото, ако са способни на това, те са способни на всичко. — Той отклони поглед от пътя, колкото да се обърне за миг към Легат. Очите му бяха мокри от сълзи. — Разбираш ли какво имам предвид?

— Да — отвърна Легат. — Разбирам много добре.

През следващия половин час те не размениха повече и дума.

Развиделяваше се. По пътищата се появиха първите автомобили — автобус, камион, натоварен със скрап. По железопътната линия между платната на аутобана първият влак за деня вече пътуваше към града. Те го задминаха. В прозорците на вагоните се виждаха пътници с разтворени вестници в ръце, четящи репортажите за постигнатото споразумение.

— И така, какво ще правиш? — попита Легат.

Хартман беше до такава степен погълнат в мислите си, че отначало сякаш не чу въпроса.