Робърт Харис - Мюнхен

Хартман отдаде чест.

— Хайл Хитлер! Казвам се Хартман и съм от Външното министерство. Трябва да подготвя сутрешния преглед на печата за Фюрера.

При споменаването на Фюрера двамата адютанти мигновено смачкаха цигарите си в пепелника, скочиха на крака и отвърнаха на поздрава. Единият посочи бюрото в ъгъла.

— Материалите са там и ви очакват, господин Хартман. Репортажът от „Ню Йорк Таймс“ току-що пристигна по телеграфа от Берлин.

В теленото кошче имаше пачка телеграми, дебела колкото палеца му.

— Има ли шанс да получа чаша кафе?

— Разбира се, господин Хартман.

Той седна на бюрото и придърпа кошчето към себе си. Най-отгоре беше материалът от „Ню Йорк Таймс“.

Войната, за която Европа трескаво се готвеше, бе избегната тази сутрин, когато на срещата си в Мюнхен водещите държавници на Великобритания, Франция, Германия и Италия постигнаха споразумение, позволяващо на войските на Райха да окупират постепенно, в течение на десет дни, считано от утре, населените предимно с германци части от Судетската област в Чехословакия. Повечето от исканията на канцлера Хитлер бяха изпълнени. Министър-председателят Чембърлейн, чиито усилия за мир най-после се увенчаха с успех, получи най-възторжените аплодисменти от мюнхенските тълпи.

Отдолу имаше още една статия, озаглавена:

ЧЕМБЪРЛЕЙН — ГЕРОЯТ НА МЮНХЕНСКИТЕ ТЪЛПИ

Всеки път, когато слабият, облечен в черно палто, вечно усмихнат Чембърлейн се появеше на публично място, биваше посрещан с овации, напомнящи футболен мач.

Хартман си каза, че точно тази подробност ще докара Хитлер до бяс. И реши да я сложи най-отгоре.

Странг, избръснат и напълно облечен, седеше на бюрото в хотелската си стая и пишеше с дребния си четлив почерк върху лист хартия с логото на „Регина Паласт“. Около краката му се трупаше купчина от смачкани чернови. Малкин, с бележник на коляно, си бе придърпал стол и надничаше през рамото му. Уилсън седеше на ръба на леглото и разучаваше речта на Хитлер в „Таймс“. Легат наливаше кафето.

От първоначалната му реакция на шок беше ясно, че Уилсън също не е посветен в намеренията на министър — председателя. Междувременно обаче той бе успял да възстанови обичайното си присъствие на духа и се опитваше да изкара, че едва ли не идеята за всичко това е била негова.

Той почука с пръст по вестникарската страница.

— Ето, този пасаж е ключов, където Хитлер споменава Англо-германската военноморска спогодба: „Аз доброволно се ангажирах никога повече да не се впускам в надпревара във военноморските въоръжения, за да дам на Британската империя усещането за сигурност… Една такава спогодба би била морално оправдана само ако и двете държави тържествено си обещаят една на друга, че никога повече няма да воюват помежду си. Германия има воля за това“.

Странг направи гримаса. Легат знаеше какво си мисли. Във Външното бяха стигнали до извода, че Англо-германската военноморска спогодба — по силата на която Германия се задължаваше да не изгражда военноморски сили, надвишаващи 35 процента от размера на Кралския военноморски флот — е била грешка. Странг каза:

— Каквото и да правим, сър Хорас, нека да не споменаваме тази спогодба.

— Защо?

— Защото Хитлер я приема като намигване от наша страна, че в замяна на съгласието му да притежаваме военноморски флот, три пъти по-голям от германския, ние ще го оставим да си прави в Източна Европа каквото си ще. Оттогава насам нещата започнаха да се влошават. — Той нахвърля набързо едно изречение. — Предлагам да оставим това, а да вземем втората част от изказването му, като я обвържем конкретно със сделката за Судетската област. Текстът да гласи: „Смятаме подписаното снощи споразумение за символ на стремежа на нашите два народа никога повече да не водят войни помежду си“.

Малкин пое шумно въздух през стиснатите си зъби.

— Надявам се Министър-председателят да разбира, че това тук няма абсолютно никаква правна сила. Това е просто една декларация на добра воля и нищо повече.

— Разбира се, че си дава сметка за това — отвърна троснато Уилсън. — Той не е глупак.

Странг продължи да пише. След още минута — две той вдигна листа от бюрото.

— Е, направих каквото можах. Защо не му го занесеш, Хю, пък да видим какво ще каже?

Легат излезе в коридора. Ако не се броеше полицаят пред апартамента на министър — председателя, единственото човешко присъствие беше на набитата камериерка, която буташе количката си с четки, парцали и тоалетни консумативи. Той ѝ кимна, докато минаваше покрай нея, после почука на вратата на апартамента.