Робърт Харис - Мюнхен

Едва когато спря крановете на чешмата и започна да се бърше с хавлията, той чу шум откъм стаята. Беше някак неопределен, трудно бе да се каже дали е предизвикан от скърцаща дъска на пода или от местене на мебел. Спря и се заслуша. Загърна се с хавлията и излезе от банята тъкмо в момента, когато вратата се затваряше — тихо и много внимателно.

На два скока прекоси стаята и отвори със замах вратата. По коридора с бърза крачка се отдалечаваше фигура на мъж. Легат извика след него: „Хей!“, но мъжът продължи да крачи напред, докато не се скри зад ъгъла. Легат се опита да го последва, но му беше трудно да ходи, придържайки с две ръце хавлията около кръста си. Когато стигна до ъгъла, мъжът вече слизаше надолу по стълбището. Легат се отказа. Изруга наум. Мина му ужасна мисъл. Тръгна бързо назад към стаята си. Точно в този момент Малкин излизаше от щаба на делегацията. Като го видя, се дръпна изненадано назад.

— Господи, Легат!

— Извинете, сър.

Легат го заобиколи, влезе в стаята и затвори вратата. Гардеробът зееше отворен. Съдържанието на куфара му беше изсипано върху леглото. Чекмеджето на бюрото бе извадено докрай навън и пътеводителят на Мюнхен лежеше захлупен върху плота. Няколко секунди той остана неподвижен, като го гледаше тъпо. На корицата беше изобразен хотелът, ярко осветен през нощта. Willkommen in Miinchen. Той го вдигна, прелисти страниците, обърна го надолу и го разтърси. Нищо. Усети как стомахът му се сви. Допуснал бе непростима непредпазливост. Фатална.

Хавлията му се смъкна на пода. Той пристъпи гол до нощното шкафче и вдигна телефона. Къде би могъл да открие Хартман? Опита се да се съсредоточи. Дали той не бе споменал нещо за преглед на печата който трябвало да изготви за Хитлер?

Чу гласа на телефониста:

— Какво обичате, господин Легат?

— Нищо. Благодаря.

Той постави слушалката на мястото ѝ. Облече се колкото можеше по-бързо. Чиста риза. Колежанската му вратовръзка. Нахлузи в движение обувките си. Метна си сакото и излезе навън в коридора. Тогава се сети, че косата му е мокра. Приглади я с ръце, доколкото можа, кимна на полицая и почука на вратата на министър — председателя.

— Влез!

Чембърлейн седеше, заобиколен от Уилсън, Странг и Дънглас. Беше си сложил очилата и преглеждаше двата екземпляра от проекта за декларация. Вдигна бърз поглед към Легат.

— Какво има?

— Извинете, господин министър — председател, бих желал да направя едно предложение относно посещението ви при Хитлер — каза Легат.

— Какво?

— Да ви придружавам.

— Невъзможно! Мисля, че достатъчно ясно се изразих: без официални лица.

— Не се предлагам като официално лице, сър, а като преводач. Аз съм единственият от делегацията, който знае немски. Ще се погрижа думите ви да бъдат предавани дословно на Хитлер, както и неговите на вас.

Чембърлейн се намръщи.

— Не смятам, че това е необходимо. Доктор Шмит е много добър професионалист.

Той насочи отново вниманието си към документа и с това въпросът изглеждаше решен, но Уилсън се намеси:

— С цялото ми дължимо уважение, господин министър-председател, спомнете си какво стана в Берхтесгаден, когато Рибентроп отказа да ни даде копие от бележките на Шмит от първия ви продължителен разговор с Хитлер. До ден-днешен не разполагаме с подробен протокол. За нас би било от голяма полза, ако на разговора присъства и британски преводач.

Странг кимна в знак на съгласие.

— Определено!

Чембърлейн ставаше раздразнителен, когато усетеше, че се опитват да го притискат.

— Но това би променило самия тон на срещата ни! Искам Хитлер да я приеме като личен разговор!

Той пъхна двата екземпляра от декларацията във вътрешния си джоб. Уилсън погледна към Легат и леко повдигна рамене: Е, поне опитах. Отвън, откъм улицата, се чу шум. Веждите на Чембърлейн се повдигнаха озадачено.

— Какъв е този звук?

Странг дръпна леко завесите.

— Огромна тълпа се е събрала на улицата, господин министър — председател. Викат ви да се покажете.

— Е, хайде, стига толкова!

— Редно е да излезете на балкона и да им махнете с ръка — каза Уилсън.

Чембърлейн се усмихна.

— Нямам такова намерение.

— Но трябва! Хю, би ли отворил вратата?

Легат свали райбера. Огромно множество изпълваше парка отсреща и улицата в двете посоки; беше дори по-голямо, отколкото предишния ден. Щом видя френските прозорци да се отварят, тълпата изригна в мощен рев, а когато Легат се дръпна встрани, за да направи път на министър — председателя към малкия балкон, врявата стана оглушителна. Чембърлейн се поклони сдържано три — четири пъти и махна с ръка. Тълпата започна да скандира името му.