Робърт Харис - Мюнхен

Минаха по мост с каменна балюстрада. Реката — широка и зеленикава — течеше между два реда дървета, обагрени в огнени цветове: червено, златисто, оранжево. Слънцето огряваше позлатената статуя на Ангела на мира, надвесена напред върху високата си каменна колона. След паметника пътят им правеше широк завой през някакъв парк. Излизайки от парка, колите се заизкачваха по Принцрегентенщрасе към билото на хълма. Легат го бе запомнил стръмен като планински връх — така както човек понякога помни погрешно сцени от детството си, — но сега, с мощния автомобил, му се стори като незначително възвишение. Минаха покрай някакъв театър от дясната страна и изведнъж се озоваха на площада пред жилището на Хитлер, който изглеждаше точно както го помнеше, включително с групата хора на тротоара, които познаха Чембърлейн и започнаха да скандират. И този път министър — председателят, застинал в поза на мистична тържественост, дори не погледна към тях. Часовоите отдадоха чест и един адютант пристъпи напред да му отвори вратата.

Легат си отвори сам и последва Чембърлейн и Дънглас по стъпалата към входа и оттам в сумрачната вътрешност на сградата.

Адютантът ги отведе до малък асансьор с решетки и натисна копчето, но кабината не помръдна. Той опита още няколко пъти; мина половин минута, по красивото му младо лице избиха червени петна от неудобство. Накрая дръпна решетката и им направи знак да се качат по стълбището. Легат тръгна последен зад Дънглас, който следваше Чембърлейн. Дънглас прошепна:

— Снощи нямаше мастило, повечето им телефони не работят. Тези хора не са чак толкова прецизни, колкото се изкарват.

Легат се молеше Хартман да е там. Не знаеше какво би могъл да предложи на Господ в замяна, но беше сигурен, че ще е нещо голямо: да започне нов живот, да отгърне нова страница, да направи жест, подобаващ на момента. Стигнаха до втория етаж. Адютантът отвори вратата и вътре — като по чудо — беше Хартман, седнал във вестибюла, изпънал напред дългите си крака. До него той разпозна личния преводач на Хитлер. Когато видяха Чембърлейн, и двамата станаха. Очите на Хартман се насочиха към Легат, но освен кратка размяна на погледи двамата нямаха възможност за друго; адютантът подкани Легат да последва Чембърлейн и Дънглас към вратата на отсрещната стая. Повика и Шмит. Хартман понечи да тръгне с тях, но адютантът го спря.

— Вие не. Изчакайте тук.

Няколко секунди Хартман остана сам в празния вестибюл. В краткия поглед, който Легат му хвърли, бе прочел предупреждение. Нещо се бе случило междувременно. Запита се дали да не се измъкне незабелязано, докато още имаше възможност. После той чу вдясно от него да се отваря врата и видя Хитлер да излиза от стаята си в далечния край на коридора, приглаждаше косата си, придърпваше надолу кафявата си куртка, поправяше лентата на ръкава — внасяше последни корекции във външния си вид, като актьор, който излиза на сцената. Хартман скочи на крака и отдаде чест.

— Хайл Хитлер!

Хитлер погледна към него и вдигна разсеяно ръка за поздрав, но по нищо не личеше, че го е познал. После влезе в стаята, където го очакваха останалите, и вратата се затвори след него.

Впоследствие Легат щеше да има основание да твърди — не да се хвали, това не беше в негов стил, — че в три отделни случая е попадал в едно и също помещение с Хитлер: два пъти във „Фюрербау“ и веднъж в собствения му апартамент. Но, подобно на повечето британци, станали свидетели на случилото се в Мюнхен, и той не беше в състояние да предложи нещо повече от най-бегло описание: на живо Хитлер изглеждаше точно така, както и на многобройните снимки и кинопрегледи, само че в цвят; след срещата с него човек запомняше единствено усещането, че се е озовал за пръв път в непосредствена близост с някаква световна забележителност, нещо като Емпайър Стейт Билдинг или Червения площад. Една подробност обаче се бе загнездила в съзнанието му: Хитлер миришеше силно на пот — той бе усетил това в кабинета му и го долови отново сега, когато мина покрай него. Фюрерът притежаваше телесната миризма на войник фронтовак или на прост работник, който не се къпе и не си сменя ризата цяла седмица. И този път беше в кисело настроение и не си правеше труда да го прикрива. Той влезе в стаята, здрависа се с Чембърлейн, изобщо не погледна към останалите, после седна в най-отдалечения ъгъл и зачака посетителят му да отиде при него.

Министър-председателят се настани в креслото от дясната му страна. Шмит седна от лявата. Адютантът зае позиция до вратата. Стаята беше голяма, заемаше почти цялата ширина на жилището. Гледаше към улицата и беше обзаведена в модерен стил, донякъде наподобяващ салон в луксозен презокеански лайнер. В далечния край се виждаше вградена библиотека, до която сега седяха Хитлер и Чембърлейн; в средната част бяха поставени канапета и фотьойли, на които седнаха Легат и Дънглас; а в отсрещния край — маса за хранене. Легат се падаше достатъчно близо, за да ги чува, но и достатъчно далече, за да не пречи на разговора. Но понеже Хитлер беше седнал в ъгъла, за него бе невъзможно да изпълни изцяло указанията на министър — председателя и да стои извън полезрението на диктатора. Понякога той виждаше как тези странно непрозрачни очи го поглеждат въпросително, сякаш Хитлер се питаше какво правят тези двама непознати в жилището му. Никой не предложи кафе или нещо подобно.