Робърт Харис - Мюнхен

— Тук пише какво казват чуждите вестници, нали?

— Да, майн Фюрер — отвърна Хартман.

— Донеси да видя.

Хартман се бе надявал да се измъкне незабелязано. Вместо това се озова след Хитлер във всекидневната му. Адютантът наместваше мебелите и приглаждаше с ръце възглавниците. Хартман подаде на Фюрера прегледа на печата. Хитлер бръкна в джоба на куртката си за очилата. Откъм улицата долу се чуха овации. С очила в ръка той погледна към прозореца, после пристъпи към него. Повдигна края на тюлената завеса и изгледа множеството. Поклати глава:

— Как може да се воюва с такъв народ?

Хартман се приближи до другия прозорец. През последния половин час, откакто се бе разчуло, че Чембърлейн е в сградата, тълпите бяха набъбнали неимоверно. Няколкостотин души изпълваха отсрещния тротоар. Мъжете размахваха шапки, жените махаха с ръце. От този ъгъл не се виждаше колата на министър — председателя, но Хартман проследи движението ѝ по извитите шии на зяпачите.

Хитлер спусна завесата.

— Населението на Германия се остави да бъде заблудено, и то от Чембърлейн!

Той разтърси очилата си, за да ги разгъне, и си ги сложи с една ръка. Зачете се в прегледа на печата.

Хартман понечи да се дръпне от прозореца, когато ново раздвижване привлече погледа му. Голяма лимузина се приближи с грохот и спря рязко до отсрещния тротоар. Хартман различи Рибентроп, а до него — Зауер. Двамата скочиха от колата и започнаха да пресичат платното още преди втората кола с охраната от четирима униформени есесовци да бе спряла напълно зад тях. Докато изчакваше преминаването на един камион, Зауер вдигна очи нагоре към апартамента. Хартман инстинктивно се дръпна назад от прозореца.

Хитлер прелистваше прегледа на печата. С ехиден глас прочете заглавието на „Ню Йорк Таймс“: „Чембърлейн — герой на мюнхенските тълпи!“, после изречението: „Приветствените възгласи за Хитлер бяха формални и от учтивост, докато Чембърлейн навсякъде бе посрещан и изпращан с френетични овации“.

Чу се звънецът във вестибюла. Адютантът излезе от стаята. Хитлер хвърли листата на канапето и отиде до бюрото си. За втори път Хартман оставаше насаме с него. Във фоайето на апартамента се чуха гласове. Той бръкна с ръка под сакото. Пръстите му напипаха метала. Но той извади бързо ръката си. Ситуацията беше абсурдна. Всеки момент щеше да бъде арестуван, но въпреки това не се решаваше да стори каквото и да било. А ако той не можеше да го направи, то кой би могъл? В този момент на просветление Хартман осъзна, че никой — нито той, нито армията, нито наемен убиец, — никой германец не бе в състояние да прекъсне хода на общата им съдба, докато онова, което им бе писано, не се изпълнеше докрай.

Вратата се отвори и вътре влезе Рибентроп. Зауер беше зад него. Двамата се спряха и отдадоха чест. Зауер изгледа Хартман с дива омраза. Хартман усещаше как ушите му бучат. Приготви се за неизбежното. Рибентроп обаче изглеждаше по-притеснен от него.

— Майн Фюрер, чух, че току-що сте имали среща с Чембърлейн.

— Снощи помоли да се видим на четири очи.

— Мога ли да попитам какво искаше?

— Да му подпиша ей тази хартийка. — Хитлер я вдигна от бюрото и я подаде на външния министър. — Старецът изглеждаше толкова безобиден, че си казах колко грубо би било от моя страна да му откажа.

Докато четеше документа, лицето на Рибентроп се изопна. Разбира се, Фюрерът нямаше как да е сгрешил. Би било немислимо дори да намекне такова нещо. Но Хартман усети промяна в атмосферата. Накрая Хитлер каза раздразнено:

— О, я не го вземай толкова насериозно! От тази хартийка нищо не следва. Проблемът е тук, в германския народ.

Той се обърна с гръб към тях и се наведе да прегледа книжата върху бюрото си.

Хартман видя своя шанс. Покланяйки се леко първо към външния министър и после на Зауер, той се оттегли към вратата. Никой не се опита да го спре. Минута по-късно беше вече вън, на улицата.

Самолетът „Локхийд Електра“ се друсаше и подскачаше в ниските облаци над Ламанша. През прозорците във всички посоки се виждаше само безкрайна сивота.

Легат седеше на същото място до опашката, където бе пътувал и на отиване към Мюнхен; подпрял главата си с длан, той гледаше замислено навън към нищото. Министър-председателят беше най-отпред с Уилсън. Странг и Малкин бяха седнали в средата на салона. Липсваше само Аштън — Гуоткин, който още беше в Прага, за да убеждава чехите да приемат споразумението. Атмосферата беше потисната; всички бяха уморени. Малкин и Дънглас спяха. В шкафа зад седалката на Легат имаше кошница с храна, предоставена от „Регина Паласт“, но когато чу, че е подарък от германците, Чембърлейн им нареди да не я докосват. На хората от делегацията им беше все едно — никой не беше гладен.