Робърт Харис - Мюнхен

— Господин Легат!

— Моля те, Джоун, наричай ме Хю, за бога!

— Е, добре, Хю да бъде. — Тя седна до него и запали цигара. — Боже, колко вълнуващо!

— Наистина ли?

— Да, така поне мисля. — Тя се обърна към него и го огледа от глава до пети. В очите ѝ се четеше откритост. — Исках да те уловя, преди да бяхме отпътували от Мюнхен, но ти вече беше излетял. Имам да ти направя едно малко признание.

— И какво е то?

Джоун беше много хубава, но на Легат не му бе до флирт. Тя се наведе заговорнически към него.

— Между нас да си остане, Хю, но аз не съм това, което изглеждам.

— Така ли?

— Точно така. В действителност съм нещо като ангел-пазител.

Тази жена започваше да му действа на нервите. Той се огледа наоколо. Посланиците още разговаряха с министрите. Сайърс беше в телефонната кабина, вероятно се опитваше да открие автобуса им. Легат попита уморено:

— Какво, за бога, се опитваш да ми кажеш?

Тя повдигна куфара на коленете си.

— Полковник Мингийс ми е вуйчо. Е, да го кажем по-точно, баща на мой втори братовчед. Та понякога обича да ми възлага разни задачи. Истината е, че причината да бъда изпратена в Мюнхен, ако не се броят моите изключителни машинописни умения, бе, за да те държа под око. — Тя щракна закопчалките, повдигна капака на куфара и изпод прилежно сгънатото си бельо извади меморандума. Все още беше в оригиналния си плик. — Взех го снощи от стаята ти, за да го пазя, след като излезе с приятеля си. И наистина, Хю — между другото, това име ми харесва, много ти отива, — наистина, Хю, слава богу, че го направих!

Фактът, че още е на свобода, не преставаше да изумява Хартман. Същия ден, докато отпътуваха от „Фюрербау“ за летището, и по-късно, докато заемаха местата си в пътническия юнкерс, нает от Външното министерство, за да ги откара до Берлин, и особено вечерта, когато кацнаха на „Темпелхоф“ — на всеки етап от завръщането си в столицата той очакваше да бъде арестуван. Но ничия ръка не натисна рамото му, пътя му не преградиха непознати мъже с цивилни дрехи, не чу мъжки глас да казва: „Господин Хартман, бихте ли дошли с нас?“. Вместо това мина необезпокояван през зданието на терминала и се отправи към стоянката за таксита.

Беше петък вечер и градът бе изпълнен с радостни тълпи, празнуващи неочаквания мир. Той вече не ги презираше така, както в Мюнхен. Всяка вдигната чаша, всяко усмихнато лице, всяка ръка около кръста на любимото момиче вече възприемаше като жест на съпротива срещу режима.

Звънецът над входната врата в апартамента ѝ дълго време дрънча без отговор. Беше на косъм да се откаже. Но когато чу звука от превъртането на ключа и вратата се отвори, срещу него застана тя.

по-късно същата нощ тя му каза:

— Един ден ще те обесят, да знаеш!

Бяха се излегнали в двата противоположни края на ваната, с лице един към друг. Тя бе запалила свещ. През отворената врата долиташе джазова музика от забранена радиостанция.

— Кое те кара да мислиш така?

— Те ми го казаха, малко преди да ме освободят. „Стойте далече от него, госпожо Винтер, това е нашият съвет. Знаем ги такива като него. Днес може да си въобразява, че се е измъкнал, но рано или късно ще го хванем.“ Бяха много учтиви.

— А ти какво им отвърна?

— Благодарих им за предупреждението.

Тя се изсмя и протегна абсурдно дългите си крака. На пода се разплиска вода. Хартман усещаше гладката ѝ кожа до своята. Беше права. Те бяха прави. Един ден щяха да го обесят — на 20 август 1944–та, ако трябва да бъдем точни, в затвора „Пльотензее“, на струна от пиано, — той смътно усещаше каква е съдбата му. Но дотогава имаше живот да се живее, битки да се водят, кауза, за която си струваше човек да умре.

Легат бе отпратен да си ходи малко след 10 вечерта. Клевърли му беше казал, че няма нужда да чака края на заседанието на кабинета — Сайърс щял да се погрижи за кутиите, а той бил свободен за почивните дни.

Младият дипломат излезе от Номер 10 и тръгна по улиците, които се изпълваха с празнуващи хора. Тук-там над града избухваха фойерверки. Отблясъците им осветяваха нощното небе.

Прозорците на горния етаж бяха тъмни. Децата сигурно спяха. Той превъртя ключа в бравата и пусна куфара си в антрето. Откъм всекидневната се виждаше светлина. Щом влезе, Памела остави книгата.

— Скъпи!

Тя скочи от креслото и обви ръце около шията му. Минута — две и двамата останаха мълчаливи. Накрая той се откъсна от прегръдките ѝ и хвана лицето ѝ в шепи. Очите ѝ търсеха неговите. Тя каза: