Робърт Харис - Мюнхен

По налягането в ушите си Легат усети, че отново са започнали да се снижават. Извади часовника си. Минаваше пет. Уилсън се надвеси от седалката си.

— Хю! — Той му направи знак да отиде при него. — Господа, може ли да поговорим?

Легат се изправи и тръгна с омекнали колене към предната част на салона. Странг и Малкин се размърдаха на седалките си зад министър — председателя. Той и Дънглас трябваше да застанат с гръб към пилотската кабина. Самолетът се разтресе и двамата се сбутаха един в друг. Уилсън каза:

— Говорих с подполковник Робинсън. Трябва да кацнем след около половин час. Както можете да си представите, долу се е събрала огромна тълпа. Кралят е изпратил личния си секретар да отведе премиера право в Бъкингамския дворец, за да може техни величества да му изкажат лично благодарността си. Още щом стигнем на Даунинг Стрийт, ще свикаме заседание на кабинета.

Министър-председателят добави:

— Разбира се, ще трябва да направя изявление пред камерите.

Странг се покашля.

— Мога ли да ви помоля, господин министър — председател, да се отнасяте с максимална предпазливост към всички ангажименти, поети от Хитлер? Споразумението за Судетската област е едно, повечето хора разбират причините за него. Но онзи, другият документ… — Той не довърши.

Странг седеше зад Чембърлейн. На издълженото му лице беше изписана тревога. За да му отговори, Министър-председателят трябваше да обърне глава назад и Легат за пореден път забеляза колко непреклонен изглежда в профил.

— Разбирам гледната точка на Външното, Уилям. Знам, че според Кадоган например за нас помиряването с Хитлер е просто една досадна необходимост: да покажем, че за момента няма практически изпълнима алтернатива, да го използваме за печелене на време, като в същото време обявим мащабна програма за превъоръжаване. Ами че ние се превъоръжаваме и без това, само догодина половината от държавните разходи ще отидат за нови оръжия. — Думите му бяха адресирани към всички, но на Легат му се стори, че се обръща конкретно към него, макар впоследствие да не беше толкова сигурен. — Аз не съм пацифист. Основната поука, която си извлякох след контактите си с Хитлер, гласи, че не можеш да играеш покер с един гангстер, ако нямаш карти в ръката си. Но ако използвам подобни изрази, когато кацнем, той ще приеме това като претекст да продължи войнствената си политика. От друга страна, ако изпълни поетите ангажименти — а аз вярвам, че ще го направи, — можем да избегнем войната.

Странг не се отказваше лесно.

— А ако ги наруши?

— Ако ги наруши, целият свят ще види колко струва. Няма да остане никакво съмнение. Страната и Задморските територии ще се обединят както никога досега. Кой знае? — На лицето му се изписа тънка усмивка. — Може дори да привлечем американците на наша страна. — Той се потупа по джоба. — Ето защо, като кацнем в Лондон, възнамерявам да разглася тази съвместна декларация колкото се може по-широко.

Беше 5:38 следобед, когато самолетът на министър — председателя най-после се подаде изпод облаците над летище „Хестън“. Когато земята под тях се показа, Легат видя задръстванията по Грейт Уест Роуд. Дълги опашки от автомобили се бяха образували на близо два километра и в двете посоки. Валеше силен дъжд. Фаровете хвърляха отблясъци по мокрия асфалт. Огромни тълпи от хора се бяха струпали, с хиляди и хиляди, край порталите на летището. Самолетът прелетя над сградата на терминала, като бързо се снижаваше надолу. Легат стискаше подлакътниците. Колелата подскочиха няколко пъти по затревената писта, после машината се закрепи и продължи да се носи напред със 150 километра в час, вдигайки фонтани вода с перките си, докато пилотът натисна рязко спирачките, преди да завие към бетонната стоянка.

Отвън в намусения есенен полуздрач цареше хаос — кинооператори и репортери от вестниците, летищни работници, няколко дузини ученици от Итън, абсурдни в официалните си униформи; министри от кабинета, дипломати, членове на Камарата на лордовете и обикновени граждани; кметът на Лондон, опасан с церемониалната си верига. Дори от това разстояние Легат различи неестествено високата фигура на лорд Халифакс, изпънат като Дон Кихот с неизменното си бомбе, а до него — дребния сър Александър Кадоган като неговия Санчо Панса. Сайърс беше с тях. Всички бяха със сгънати чадъри. Сигурно бе спряло да вали. Виждаше се една — единствена кола — огромен старомоден ролс-ройс с кралския вимпел на капака. Мъж с работен гащеризон ги насочваше към мястото за паркиране, накрая той направи с вдигнати ръце знак на пилота да угаси двигателите. Корпусът на самолета се разтресе за последно и перките спряха да се въртят.