Робърт Харис - Мюнхен

Чембърлейн прочисти гърлото си.

— Първо, бих желал да ви благодаря, господин канцлер, за поканата да посетя вашия дом и да проведа с вас един последен разговор преди завръщането ми в Лондон.

Шмит преведе дословно. Хитлер седеше леко на една страна, подпрян на възглавница. Чу превода и кимна учтиво.

— Ja.

— Казах си, че бихме могли да обсъдим накратко някои области от взаимен интерес между нашите две страни, по които бихме могли да си сътрудничим в бъдеще.

Ново кимане.

— Ja.

Министър-председателят бръкна в джоба на сакото си и измъкна малък бележник. После от вътрешния джоб извади автоматичната си писалка. Хитлер го наблюдаваше предпазливо. Чембърлейн отгърна на първата страница.

— Може би да започнем с тази ужасна гражданска война в Испания…

В стаята се чуваше почти единствено гласът на Чембърлейн: Испания, Източна Европа, търговия, разоръжаване — той отмяташе една по една темите, които предлагаше за обсъждане, а Хитлер отговаряше кратко, без да навлиза в подробности.

— Това е проблем от жизнен интерес за Германия — казваше най-много той. Или: — Нашите експерти са проучили въпроса.

Хитлер се въртеше неспокойно в креслото, кръстосваше или отпускаше надолу ръце и поглеждаше към адютанта си. Легат си каза, че прилича на собственик на жилище, който в момент на слабост е пуснал пътуващ търговец или проповедник да прекрачи прага му, горчиво се е разкаял за неблагоразумието си и сега търси повод да го отпрати. Самият Легат поглеждаше нетърпеливо към вратата, чудейки се как би могъл да се измъкне навън, за да предупреди шепнешком Хартман.

Дори Чембърлейн в един момент усети, че слушателят му се разсейва с други неща. Той каза:

— Давам си сметка колко сте зает. Не бива да ви задържам повече. Това, което искам да ви кажа в заключение, е следното. Когато вчера сутринта отпътувах от Лондон, на жени и деца, дори на бебета мереха противогази, които да ги защитят от ужасите на отровния газ. Надявам се, господин канцлер, ще се съгласите с мен, че съвременните средства за водене на война, при които главният удар е насочен срещу обикновени хора, са отблъскващи за цивилизованите нации.

— Ja, jа.

— Смятам, че би било жалко, ако моята визита мине, без да е постигнала нещо повече от решение на чешкия въпрос. В този дух аз съставих една кратка декларация, с която писмено да засвидетелстваме нашия взаимен стремеж да установим нова ера в англо-германските отношения, която да донесе стабилност на цяла Европа. Бих желал и двамата да я подпишем.

Шмит преведе. Когато стигна до думата „декларация“, Легат видя как Хитлер хвърли подозрителен поглед на Чембърлейн. Министър-председателят извади двата екземпляра от вътрешния си джоб. Подаде единия на Шмит.

— Може би вие ще бъдете така любезен да преведете това на канцлера?

Шмит хвърли поглед на документа, после започна да чете на немски език, внимателно акцентирайки всяка дума:

— „Ние, германският Фюрер и британският министър-председател, проведохме днес допълнителна среща и се договорихме да признаем англо-германските отношения за такива от първостепенна важност за двете страни и за Европа…“

Хитлер бавно кимна.

— Jа.

— „Смятаме подписаното снощи споразумение, както и Англо-германската военноморска спогодба, за олицетворяващи нашия стремеж никога повече да не воюваме едни с други…“

Като чу това, Хитлер наклони леко глава на една страна; очевидно бе познал собствените си думи. Леко се намръщи. Шмит изчака да го подкани да продължи, но Хитлер не каза нищо. Накрая преводачът продължи без подканване:

— „Твърдо сме решени да възприемем метода на консултациите като единствения възможен метод за решаване на всякакви други въпроси, засягащи нашите две страни, и смятаме неотклонно да продължим нашите усилия за премахване на всички възможни източници на различия помежду ни, с което да допринесем за осигуряване на мир в Европа…“

Няколко секунди след като Шмит престана да чете, Хитлер не помръдваше от мястото си. Легат видя как погледът му шари напрегнато из стаята. Очевидно мозъкът му обработваше информацията. По всичко личеше, че няма да му е лесно да откаже да се подпише под изявления, които самият той вече публично бе направил. Същевременно му беше във висша степен неприятно, че този стар английски педант го бе подмамил да го приеме в дома си, за да му връчи този демарш. Подозираше капан. Все пак англичаните бяха хитреци. От друга страна, ако подпишеше, поне с това срещата щеше да приключи и Чембърлейн щеше да му се махне от главата. В края на краищата това беше просто една хартийка, израз на едва ли не суеверна надежда, без каквито и да било правни последици. Какво значение имаше?